автор: Vedrin

Дали те помним, хлебе наш насъщен,
от огъня в сърцата сътворен?
Навяваш ли ни корен, род и къща,
и мъжка пот от палещия ден?

Не бе ли клетва? И завет не бе ли,
за който да си струва смърт и гроб?
От жетвата сред житните предели -
зрънца от вяра, класове от сноп...

Дали те помним - дъхаво разчупен
на къшеи - в причастие и блян?
От зов замесен, светло неподкупен,
досущ като един живот живян.

Преминал като смисъла на книга.
Лелеян... Даже в мъката корав.
В хайдушка песен, в скърцаща талига -
по своему смирен и величав.

Но кой ли днес преситен те похули,
и кой от сиромаха те отне?
Кой вдига вавилонските си кули,
поставил цял народ на колене?

Не се услаждай, хлебе наш насъщен,
на зъл тиранин, свикнал да ламти,
че Бог от небесата е намръщен
и скоро Своя гняв ще разлюти.

(Бакърена паничка)