автор: Narwal

Мария леко притвори очите си, пое въздух и продължи:
- Следващите дни, месеци, години бяха паметни за мен. Пътувах заедно с Жан дьо Ла Валет из цялото средиземноморие. Водихме сурови битки както с кораби на Хайредин, така и с един още по-жесток противник – Тургут рейс, някои го наричаха Драгут пират. Беше най-жесток от всички.
Бесеше христяните с главата надолу по реите, прекарваше ги под кила на галерите докато погълнат достатъчно вода и си отидат от този свят, но любимото му мъчение бе разпъване на кръст на върха на мачтите, където се срещат ветровете с най-голяма сила. Смъртта там е най-мъчителна. Преследвахме го неуморно и доста от неговите кораби потопихме. Аз отново изпълнявах разузнавателни задачи. Свързах се с гръцките стратиоти в Пелопонес. Запознах се Янис Варелис и от него получавах много важни сведения за движението на османските пирати, както и за превозите им по море. Нерядко нападахме техни кораби превозващи скъпи стоки от Изтока. Наред с тях османците превозваха и оръжие и роби. Нападахме всички. Жан беше изключителен моряк. Водеше ескадрата си от дванадесет галери и три галеона умело и за пет години не загуби нито еддин кораб. Разбира се, намираше подкрепа навсякъде, както в Европа, така и на африканския бряг, а дори и в земите станали вече османско владение. Хората му вярваха. Надяваха се на него. Аз .....също му вярвах. Неусетно се привързвах към него забравяйки, че той е френски благородник, а аз бях .....никоя. Нямах по-близък човек от него и в сърцето ми ме теглеше към него. Умът се измъчваше от греховни мисли, но той ... си остана рицар. Нито веднъж не ме нагруби, нито веднъж не ми посегна, макар, че ако го беше направил щеше да срещне взаимност, а не съпротива.
Най-страшна беше новата тунизийска кампания, подета от Сюлейман Великолепни. Преди още Хайредин да превземе крепостта Голета, я владеехме ние и организирахме отбраната и. Хайредин и Тургут Реис с мълчаливото съгласие на Франция, бяхя решили да я превземат и да я превърнат в своя база за нападение срещу италианското крайбрейжие и най-вече за нападение срещу остров Сицилия. Полагаха неистови усилия да я превземат. Последната битка, в която участвах беше много кървава. Жените също се включихме в сраженията. Просто не бяха останали мъже за отбрана. Аз командвах бреговата батарея, която прикриваше входа на пристанището, най-удобния бряг за десант на османците в техните пъклени намерения. Стреляхме три денонощия почти непрекъснато защото набезите на Тугут бяха особено напористи. Това беше и тактиката му. Той не се интересуваша за живота на войниците си. Искаше победа на всяка цена, затова извършваше атака след атака и така изтощаваше противниците си, докато някоя от атаките бъде пропусната и еничарите с бесни възгласи влязат в крепостта и сломят съпротивата на отчаяните християни. При нас не беше така. След всяка нова атака, ние очаквахме следваща и точните ни изстрели потопиха единадесет галери на османците. Това вбеси Тургут. Той реши да не сплаши. Една сутрин, когато слънцето едва се бе показало на хоризонта видях към подхода пристанището да плава нещо странно. Приличаше на черно петно, проточило се от морето към брега и извиващо под действието на вълните и морските течения. Грабнах далекогледа и това, което се откри пред очите ми надмина всички очаквания. Това бяха трупове, обезглавени трупове, разпънати на кръстове и пуснати в морето. Кръвта нахлу в главата. Особена страшна беше гледката на обезглавени деца, разпънати на кръстове. Усетих как преставам да бъда жена! Усетих как преставам да бъда майка! Усетих как преставам да бъда ....никоя! Ръката ми инстиктивно извади меча. Имахме пленени в крепостта около триста еничари. Заповядах да ги доведат на крепостта точно на мястото, от където плаващото гробище се виждаше най-добре. Заповядах да им отсекат главите и да бъдат изстреляни от оръдията срещу флагманския кораб на Тургут, така както са с чалмите. Започна нещо нечувано. Канонадата беше страхотна. И имаше ефект! Турците се стреснаха и корабите им се отдалечиха. Аз обаче не спирах. Нищо не можеше да ме спре. Изведнъж:
„Прости ми мамо!”, някой промълви на моя български език. Сякаш се събудих от кошмарен сън. Хвърлих се към ешафода, но.....беше късно. Палачът бе изпълнил...моята заповед. Прекратих екзекуцията. Грабнах меча и се хвърлих към вратите на крепостта. Бягах сама. Не исках никой да идва с мен, но не усетих как всички защитници вече ме следваха. Аз търсех...Смъртта. Молех се кушум от аркебуз да ме застигне, стрела да ме прониже, снаряд да разкъса тялото ми, но всички те бягаха от мен. „НЕ МИ ПРОЩАВАЙ, ГОСПОДИ!”, виках на висок глас и Бог ... не ми прощаваше. Той не искаше аз да умра и така лесно да изкупя греховете си. Един малък отряд бе успял Тургут да свали на брега, но след нашата атака не остана нищо от него.
Така , Ваша Светлост, останах отново сама. Без Родина, без дом, без близки. Изглежда това е най-суровото Божие наказание. Надявам се сега да ми повярвате!