автор: Vedrin

Поетът пише с капчици от кръв,
дори светът да вижда в тях мастило.
В плеяда не желае да е пръв,
ни идол в графоманското гъмжило.

Прилича на дърво. И сам гори
от пламъка на мълния свещена.
Под земните диктовки не твори
пътеките на своята вселена.

Завета си споделя. Не на глас,
но някак си втъкан като реликва.
Подобно светлина в иконостас,
която сам молителят обиква.

Верига да е даже... Не тежи,
когато свети слънцето килийно.
Дори възпрян - напред ще продължи -
куцукайки през славата стихийно.

Дали е песен - в мрамор и гранит,
или куплет, записан на тефтера,
поетът е невидимо честит -
защото гледа утре, но от вчера.

Не би го спряла каменна стена,
ни подлата десница на злодея.
Защото той е късче светлина
и трудна за пробождане идея.

Не може да е друг, но е такъв -
фенер в нощта... За слепите - светило.
Поетът пише с капчици от кръв,
дори светът да вижда в тях мастило.

(Птицата в теб)