Високо казвам в кръчмата стихитворение.
/Какво – не сте ли виждали пиян поет?/
Наоколо се пулят, мене ми не дреме
и смело пресушавам чашата с мискет.
Изряден чичко гледа ме критично.
Две лъскави мадами сдържат своя смях...
Самодоволен фукльо прави се на личност...
От мутра чувам: „Тоя плаче за пердах.”
Едно невръстно най-противно ми се плези,
а майка му побутва кроткия съпруг...
Накипва бунтът ми – сто градуса по Целзий –
и иска ми се да ударя със юмрук...
Че в тоя град гъмжи от сноби, фарисеи!
Че всеки гледа днес да бъде тарикат!
Послушни хора като стадо си пасят и
подмазват се на оня, който е богат.
Че много днешни феодали са еснафи!
Че кръгозорът нисък е – до сит търбух!
Че всичко е в ръцете на жестока мафия!
Че има само плът, материя – без дух!
Заканва ми се с пръсти слисаният барман
със жест красноречив: ще те изгоня вън!
А аз сега съм целият една аларма –
да будя спящите с камбанния си звън!