автор: Albatros

Когато сутрин София прохожда –
в такси, с трамвай, на рикша и тролей,
из мръсните подземия на Вожда
аз хлътвам пак под онзи Мавзолей.

И не защото поркам си ракия
с клошарите – и много съм щастлив.
Защото във темелите му крия
един – от мама завещан – молив!

А някога – по шорти и по цвички
пред Мавзолея суркахме нозе.
И пеехме си в хор – щастливи птички,
че има манджа, бира и мезе.

И аз в Демократичната левица
бях зачислен към кацата със мед.
А Първият държавен наш Бащица
със вярна длан ни сочеше: – Напред!

Днес бодигардът му с осанка строга
откри две-тристаметрово шосе:
– Да бъде! – каза. – Волята на Бога!
Но нещо мене взе да ме тресе.

И казах си, когато в миг площада
се люшна пред напукания змей:
– Не ще това Чудовище да пада! –
непоклатим е този Мавзолей.

Не свалях власт с куршуми, меч и огън.
Дори не ме харесаха в ДС.
Поетът – със моливчето на Бога –
темелите на всяка власт тресе.