автор: murin

Седя на прага сам
и чакам слънцето да си побъбрим.
Така там някога във времена далечни
седях на пясъците влажни и очаквах
идващите кораби...

. . .
Зората руменее след любовна нощ,
а виждам вече залеза...
Поглеждам вечер мечката голяма,
а след това сънувам кръста южен..
Дълбоко разорано е стърнището,
но житните зърна сънуват вече
пролетна зеленина...

. . .
И неусетно пак сърцето се отвори..
Повредена е вече старата врата.
Веднага слънцето и вятърът
с нахалните мухи нахлуха.
Какво пък,
да посрещнем пак света!

. . .
Тъй много дни..
Под моста лятото изтича..
Най-сетне охладня света.
Седя във прегорялата трева
и гледам зад скалите...
Там слънцето се кани да залезе...

. . .
Забих коловете.
Отгоре вършината подредих,
а после и уютната колиба да ме пази
от горещините летни.
Тъй в младостта мечтите пазеха ме
от ударите на живота.
Но бурята дойде и всичко разпиля...

. . .
Пътека сред гората
и сянка в маранята лятна.
Каква божествена прохлада -
тялото изтръпва...
Като целунато при първа среща...

. . .
Още малко и 66..
За какво са ми годините отминали назад?
Високо зеленеят
върхарите на страта гора,
дълбоко долу ромоли водата...
Тъй дълго се пътува от земята до небето...

. . .
Усещам тялото ми как изстива
със всеки миг от вечността...
Нагазвам във високата коприва,
тя жили ме по босите пети...
Защо животът отминава
със скоростта на идващ влак?
Лежа и гледам към небето синьо
с надежда всичко да се върне пак...