автор: ivliter

Да спя, но как,
като осилът на съмнението
за смисъла на съществуването
на всичкото
пак гложди мисълта и зачервява
с безсъние клепачите.
Да спим –
блажени спящите,
сънуващите в розово,
а другите? …
Трагична в самотата си,
не спи луната
и гледа с трескави очи към мен,
на кратерите си
с очите втренчени,
макар, че смисъла тя знае.
Недостижима в своята далечност,
потънала в дълбоката потайност
на своята непознаваемост,
мълчи луната, сънища прокудила,
на совата с гласа тревожен
на сенките в дълбоките студени бездни.
И ненаподобима в своето величие
тя първа ще посрещне слънцето,
преди да я погълне светлината му –
неспала и недосанувала съня си вчерашен.
Загледан в нея
и в кроткия й млечен блясък
пощада искам да измоля
за смелите мечти, които
с безстрашния си полет
света променят
и прекрояват го по своя мярка,
защото всичко има своя мярка –
дори безсънието в лунна нощ.
С безсънието си аз искам
да проумея смисъла на красотата.
Луната отговор не дава –
въпроси тя поставя и безсъние разсява.
Блажени спящите, сънуващите
и хъркащите в тишината,
а другите?...
Безсъние – поле,
в което стиховете ми поникват.
И в тази дълга нощ
без свършек пак се питам
награда ли е то за мен или възмездие?...