автор: Narwal

- Великият магистър веднага отплава за Венеция, след това замина за Ватикана, след това посети и френския двор. Срещна се и с Карл V. Особено трудни разговори е водил папа Лъв Х и с френския крал Франсоа І.
И двамата не искат да повярват, че Сюлейман ще остави империята под надигащата се заплахата от Персия, за да търси незначитело завоевание в Mare Nostrum (Средиземно море). Явно искаше да удари Европа и то така, че да я заболи сърцето. Великият магистър бе отчаян. Помощта някъде му бе обещавана с половин уста, а някъде направо отказвана.
След това последва втората обсада на Родос. Преди двадесет и две години рицарите бяха отблъснали набезите на османците, но сега Сюлейман беше дошъл с невиждани сили, а Орденът не получи подкрепа от никъде. Нито от Ватикана, нито от Карл V, нито от някой от другите европейски монарси. Бореше се сам. И се бореше мъжки. Турците се опитваха по всякакъв начин да влязат в крепостта. Копаеха тунели. Обстрелваха стените, но бяха отблъсквани винаги и с големи загуби. Цветът на еничарството се топеше пред очите на падишаха. Сюлейман беше полудял от ярост. Нареждаше атака след атака, но не успяваше. Всеки път се връщаше все по-съкрушен от твърдостта на защитниците. Бяха дните от Коледа. В тези свети нощи осменците ставаха все по-настъпателни. Но успехът им убягваше. Но в първите сурови дни на зимата храната в крепостта свърши. Населението понасяше лишенията, но тръгнаха и болести. За наше щастие силите на османците също намаляваха. Тогава Сюлейман предложи споразумение. Да запази живота на хората. Да позволи рицарите да се изнесат на остров Малта безпрепятствено и дори да запази църквите на острова. Естествено това бяха в по-голямата си част празни обещания. По-късно научих, че османците разпространили легендата, че това го е направил от благородно сърце. Нищо благородно няма в този изверг. Направи го от страх! Силите му бяха недостатъчни, за да превземе острова. От петдесет хиляди еничарите едва ли наброяваха и пет хиляди, а от Персия идваха тревожни новини за него, които и ние научавахме от персийските си приятели, които имаха право да плават покрай острова на път за Кипър. Предаваха ни съобщенията с флажни сигнали. Изобретение на един талантлив испански лейтенант, чието име така и не остана в историята. Но нашите сили бяха още по-малко. Ние също не можехме да задържим острова. Предстоеше ни трудна битка и с морето. Беше дошла зимата...А това означаваше бури и тежки вълни. Как щяхме да плаваме до Малта?! Затова съветът на ордена реши Родос и прилижащата към него островна група да бъде предаден на османците. Сюлейман спази споразумението само частично. Допусна ни да заминем, но след това еничарите се отдали на безчинства и клане. Какви ужаси научих, че са ставали след това, дори не желая да разказвам, Ваша Светлост. Една неголяма група от гръцкото население, успяло да избяга в Кипър и от там се прехвърлило на венецианска галера, пристигна в Малта и ни разказа.
Никога няма да забравя нощта на заминаването ни от Родос. Жан дьо Валет ми помогна да се кача на флагманската фрегата „Санта Мария”. Рицарят се шегуваше, че са я кръстили на мен. Той знаеше историята ми и ме разбираше напълно. Когато усещах ръката му на рамото си вярвах, че Бог ме закриля. Не може да ме е изоставил. Не е възможно! Без да искам започнаха да се моля „Не ме изоставяй, Господи, поне дотогава докато намеря децата си! След това нека горя в Ада, Господи!” Жан чу молитвите ми. За французите българският език е неразбираем, но прегръдката му ми показа, че .... ме разбрал.