автор: agripina

Най – обичам вечер, когато повечето лекари и сестри си тръгват и остават само дежурните. Вратите и прозорците са отворени, полъхва ветрец. Тогава мога да се отпусна и да попиша в дневника си.
Тъжно е в това отделение, тук съм от шест месеца, сега е месец юни, но вече не мога да излизам, да се разхождам. Преди малко съпругът ми беше тук, донесе ми вестници и книги, още щом ги разгърнах вестника, вниманието ми беше привлечено от заглавието „ Професор Иван Иванов спечели Национална награда и т.н”. Честито професоре! С този човек ме свързва една история, която за мен е важна, споменът ме връща в младостта ми. Аз бях младо момиче, а той вече научен сътрудник. В моя малък град не срещна случайността. Иван правеше разкопки, а аз кандидатствах археология, изобщо привличаше ме всичко тайнствено. Аз се влюбих в него с чиста, всеотдайна, неискаща нищо любов. Той беше женен идваше по работа в града ни. Срещите ни бяха редки, но така чакани от мен, там в малката стаичка на общежитието, ми се струваше, че не съществува нито време, нито други хора, но след срещите ме измъчваха терзания, чувство на вина, че има семейство, притесняваше ме разликата в годините. Още си спомням колко щастлива бях, когато се виждахме, мислих си, че и за него е така, не исках никакви обещания, дори си мислех, че ако всичко свърши ще е по – добре и за двамата. Дойде есента приеха ме да следвам, виждахме се много рядко, но никога не говорихме как ще продължат нашите отношения. Обичах го, но знаех, че тази връзка не бива да съществува – мъчително щастие. Изведнъж, той спря да ми се обажда, не се срещахме вече. Понякога го виждах случайно в родния ми град, мъчех се да го забравя. Завърших института, започнах работа като учителка, омъжих се. Бях щастлива с детето си. Иван вече беше преподавател в университета в областния град, не беше трудно да се открие човек като него. Аз започнах да му се обаждам и той предложи да се видим. Започнахме отново да се срещаме, аз като че ли търсех някакво продължение, но не го намерих, разочаровах се, може би не съм го познавала или се беше променил.Изневярата ми тежеше, но ние се виждахме рядко и пак той не казваше нищо за нашите отношения. Чувствата ми бяха наранени, но не казах нищо, този човек вече не ми беше близък, връщах се в спомените си, изплаквах мъката си и това е. Разбрах, че няма повторение, чувствах се сякаш някой е откраднал любовта ми, той винаги се връщаше в своя подреден живот.
Връзката ни приключи, аз останах със семейството си, с работата си и се опитвах да не мисля за него. Работех, детето ми растеше, после започнаха проблемите ми със здравето ми.
Тук в болницата премислям всичко, понякога в главата ми нахлуват хубави спомени за онази любов, тя си е само моя – истинска, но не искам повече да го виждам, аз вече не познавам този човек, понякога си мисля, че е егоист, не той просто не ме обичаше. Щастието е нещо мимолетно, любовта също.
Сестрата идва да ми сложи инжекция, понякога болките са нетърпими. Иска ми се да заспя без болка и да сънувам любовта на живота си.