Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 399
ХуЛитери: 4
Всичко: 403

Онлайн сега:
:: Lombardi
:: Albatros
:: Hulia
:: Kutsulan

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаКорабът от вчера
раздел: Избрано проза
автор: verysmallanimal

Прозорците на къщите затварят очи един по един и селото се потапя в тъмнина. Някъде излайва куче, нещо издрънчава откъм бай христови и това е. Нощта нежно залюлява Мамин дол в скута си като тихичко тананика една от ония песни, които само нощите знаят – песен без думи и без мелодия, песен без звук.
Свито на кравай под одеалото, което тъмнината и тишината са изтъкали, селото спокойно спи, като от време на време изсумтява и се обръща от единия хълбок на другия. И само ококорените в небето звезди дават да се разбере, че светът не е свършил, ами си е тук – жив и здрав.
По някое време иззад Гола чука надниква луната и разбужда невидими до тогава сенки, които пробягват по улиците като вълнички по водата, сливат се, сякаш да си кажат нещо и пак се разделят – издължени безплътни копия на на дървета и къщи.
А после луната и наобиколилите я звезди трепват, разкривяват се и изчезват зад една сивкава, парцалива фигура, пресичаща небето от север към юг. Чува се тихо стържене – отначало басово, разтреперващо костите на планината, а след това изтъняващо до оня звук, който се чува, когато прекараш пирон по стъкло. За миг Мамин дол спира да диша, стреснат в съня си, но шумът бързо потъва в гънките на нощта и селото се унася отново. И не чува нито громоленето – сякаш някой търкаля камъни в голяма метална тръба, нито тихия, но уверен звън на малка камбана. Дори жълтото куче на Динко – Бончо, дето знае всичко за нощните звуци, не се събужда, само едното му ухо щръква за момент, а рунтавата му опашка плесва по земята и покрива носа на стопанина си, като го скрива от всичко, което кучето не иска да знае. Защото Бончо знае играта „ни чул, ни видял”, което много му помага в някои случаи, като например загадъчното изчезване на някоя комшийска ярка.
Нощните часове са черни като катран и толкова гъсти – всеки от тях се проточва бавно и дълго виси на изтъняващата нишка, преди да се откъсне и да тупне меко в праха на отминалото време. Но колкото и бавно да капят, съдинката на нощта се изпразва и когато и последният от тях падне утрото се покатерва на Гола чука и избутва луната чак на другия край на света. Балканът се изправя, отърсва мокрите си от росата коси и смушква Мамин дол, който още стиска очи с надеждата, че ще може да поспи още малко.
Ден като всички други – заченат от петлите по дворовете и утвърден от псувните на бай Христо, който обяснява на магарето какво мисли за родата му и особено за майката на инатливото добиче. Не, че само бай Христо псува сутрин, но той влага сърце в тая работа и като някакъв божи пратеник припомня на света заръката на господ към хората – да се размножават. Простоватите маминдолци не винаги разбират езоповия му език и някои сериозно се замислят над възможността и средствата за продължаване на човешкия род. Особено средствата. Някъде тези мисли добиват реална форма, превръщат се от мисли в не толкова осмислени действия, като у борьови, например, а другаде – не. Какъв филм е гледал Борьо снощи по телевизията не се знае, но се събужда с едно прималяване под лъжичката и като се заглежда в още спящата си жена понечва да я целуне – там, дето е оная трапчинка над ключицата. Двудневната му четина я остъргва като рашпила по бузата и я кара да подскочи:
- Ей! Кръв ще ми пуснеш с това брадище!
Борьо се ухилва и прошепва в ухото на жена си:
- Искаш ли...айде като снощи във филма, а?
- Филм? Аааа...ама снощи оня беше обръснат, а не като телена четка. И свещи имаше, и...
Разликата между филмите и действителността остава недоуточнена – вратата на стаята се отваря със замах и писъкът на пантите се слива с възбудените викове на двамата седемгодишни близнаци:
- Тате, кораб! Корабът, мамо! Дойде!
Ошашавените родители – единият ядосан, другият примирен, се споглеждат и Борьо се опитва да въведе ред:
- Я тихо бе! Какви кораби са ви подгонили посред нощите!?
- Нали е Архангелов ден – казва жена му – и са се наслушали на бабешки глупости...
- Не са бе, мамо – развикват се пак близнаците – ей го, вижда се през прозореца! Ей го, таман до моста за циганската махала, до гробищата!
Едното хлапе рязко дърпа пердето и мъждивият ноемврийски ден се плъзва мързеливо в стаята, като кара Борьо да изпсува, а жена му да се загърне до врата с юргана.
Прозорецът гледа към реката – виждат се останките от моста, който реката е отнесла през пролетта, гробището и малките къщички на циганската махала, но кораб няма. И какъв кораб може да има насред балкана, в Мамин дол, заврян в тая клисура, до която и джипката на ветеринаря едва стига?
- Тате, може ли да идем до кораба, а, тате?! – Подскачат близнаците. – Айде бе татеееее!
Борьо тежко става от леглото и се заглежда през прозореца:
- Аман...серсемлъци бе, серсемлъци! – махва с ръка и се обръща към децата – Отивайте, ама умната, че...
И докато те трополят надолу по стълбите хвърля с надежда поглед към леглото – може пък...Но магията е отминала и нежните филмови сцени избледняват в ума му.
- Мамицата му – промърморва той и посяга към метнатите на стола панталони.
Тая работа с кораба, дето уж идвал всяка година по Архангелов ден, е отдавнашна. Толкова отдавнашна, че никой не знае кога за пръв път корабът е спрял до моста на Мамин дол. И все едно и също – имало го, ама само децата и старците го виждали, на другите не им било дадено. Поп Васил от Бяла борика, дето идва веднъж седмично да служи в малката маминдолска църква, е опитвал да се пребори с тия, както казва той „погански дивотии”, но, също като много свои предшественици, скоро се е примирил. Слава богу, корабът се явява само на този ден, та с малко зор може да бъде наместен в християнските обичаи. През годините, поколение след поколение маминдолски деца се радват на кораба а после, като пораснат, забравят за него. И за нищо на света не могат да си спомнят, че някога са търчали наоколо му, а някои дори са се опитвали да се качат на извисяващата се над главите им палуба. Поради това всяка година, на този ден, селото се разделя на два лагера – от една страна трезвомислещите пораснали хора, а от друга – старците и дечурлигата. Всеки от двата лагера се примирява с глупостта на другия, защото маминдолци са кротки и търпеливи хора, та спокойно изчакват да мине този ден, след който животът на селото продължава по пътя си – ни лук ял, ни лук мирисал.
А корабът – корабът просто си стои там, опрял нос в моста или в онова което е останало от него. Всъщност корабът не е във водата, не е и на брега – изглежда, като че нищо не го свързва с този свят. Обрасналият с водорасли и малки миди корпус, отпуснатите въжета и висящата накриво дъска, на която някога може би е било изписано името му го правят да прилича на стар, уморен пътник. Пътник, който не идва от някъде и не отива някъде, пътник, за когото пътят е неговият живот. На мачтите му леко се полюшват опърпани платна, от една дупка на тумбестото му тяло, близо до носа, се спуска котвена верига, а тризъбата ръждясала котва някак безсмислено виси над брега, защото се вижда, че не тя, а нещо друго удържа кораба на едно място. По палубата няма движение, боята, някога покривала кърмовите надстройки се лющи на парцали, прозорчетата им са зацапани и нищо не подсказва, че има някаква живинка. Само една малка месингова камбанка, близо до голямото рулево колело отвреме на време се залюлява и тихичко звънва няколко пъти. Никой не знае за какво е тая камбанка, защото тук, насред балкана, са виждали кораби само на картинка, но децата много ѝ се радват и тя е главната причина някои от тях да се опитват да се покатерят на борда. Неуспешно, разбира се, защото всъщност не могат дори да докоснат корпуса – някаква мека, но настойчива сила ги отблъсква. Старците, от своя страна, малко се страхуват да се приближат, гледат изпод вежди и се кръстят всеки път, когато камбанката звънне. Ако някой от тях се беше осмелил да се приближи и да докосне поизгнилите дъски, щеше да види как в корпуса се отваря малка вратичка, през която, ако човек се наведе или е изгърбен от старост, може да мине. Говори се, че преди много години някой си бай Михал е хлътнал вътре и никой не го видял повече, но на никого не му стиска да провери.
В този ден гробището е пълно – има колкото умрели, толкова и живи, които се суетят около гробовете, скубят бурени, наместват килнати кръстове и бучат в пръстта малки свещички. Кой донесъл питка, кой баница, кой баклава – нали такъв е адетът, да се гостят духовете на умрелите, та да не им е много мъчно там, в отвъдния свят. Преливат гробовете с вино, после отпиват, мъжете запалват цигара и сумтят, а жените тихо си разменят спомени за тоя или оня покойник. Има гробове, на които никой не идва – така става, когато всички от един род измрат или пък младите са някъде по градищата или по чужбина. Но за маминдолеца няма свои, няма чужди – под всеки кръст, дори да не се знае на кого е, гори свещичка, а до нея, на парче вестник, е сложено парче от това, което са донесли за своите си мъртъвци. Обикновено хората идват рано, та като изпълнят дълга си да могат да се захванат с ежедневните си работи, та към обяд няма почти никого, само тук-там някоя баба човърка нещо по гроба и тихо нарежда – като се оплачеш на тоя, дето се е отървал от мъките, олеква ти някак.
Следобедът се изсулва кротко, дори оттатък реката, в циганската махала, е тихо. Мръква рано, студено е и хората се прибират по къщята и се гласят за лягане – умрелите са си умрели, ама и утре е ден, работа ги чака.
И отново е нощ. Отново тишина похлупва селото и то се унася в сън. А корабът е още там – тъмна сянка над реката, мълчалив и загадъчен. Когато и последният маминдолец заспи, на върха на едната му мачта пламва малка, жълтеникава светлинка. Тънък лъч се спуска до земята и по него, полюлявани от лекия ветрец, се плъзгат безплътни сенки. Една по една те се отправят към гробището, вътрят се около кръстовете и то изглежда сякаш е потънало в мъгла. Тих шепот се носи над гробовете а неизгорелите свещички припламват – малки светулки, търсещи между редовете спомени, разпилени като сухи листа по този и по онзи свят. Като живи са тези сенки – защото, нали казват, докато макар и един човек те помни, не си умрял. Живеят в сънищата на спящите маминдолци и в тази нощ, заедно с тях, тръгват назад през годините – чак до онзи ден, когато някой за пръв път е дошъл в долината, огледал се е и е разбрал, че тук е домът му. Жълтият лъч от върха на мачтата трепка и танцува нагоре-надолу – пъпна връв, съединила последния дъх на миналото с очакваното проплакване на новородения утрешен ден.
От изток небето започва да просветлява. Сенките се завъртат за последен път над притихналото гробище и се стопяват в сънливото утро. Готови са за отплаване – дълго, мълчаливо плаване през нощното небе. От ден в ден, от едно пристанище в друго – пътуване, отмервано от корабния пясъчен часовник, когото нечия внимателна ръка обръща отново и отново. Дълга вахта, в края на която ще се завърнат в малкия залив насред планината. Пясъкът в часовника ще застине за един ден и една нощ, миналото и сегашното ще се слеят за миг и разделяйки се ще оставят след себе си утрешния ден – куп дечурлига, които тичат край реката и се смеят – напук на всички минали и бъдещи болки и скърби.
Силуетът на кораба се размива в изпаренията над водата и изчезва, като че никога не го е имало. Във въздуха остава последният звън на камбанката – нежен, но достатъчно силен, за да пробуди света.


Публикувано от alfa_c на 14.10.2012 @ 18:02:54 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   verysmallanimal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 14


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.05.2022 год. / 19:13:24 часа

добави твой текст
"Корабът от вчера" | Вход | 16 коментара (35 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Корабът от вчера
от ulianka на 02.11.2012 @ 13:24:32
(Профил | Изпрати бележка)
Фокуси всеки може, магьосниците на тоя свят са малко. И ти си един от тези, малкото...

!!!


Re: Корабът от вчера
от papacot (plamen_bochev@abv.bg) на 16.10.2012 @ 20:23:00
(Профил | Изпрати бележка) http://plamenbochev.blogspot.com/
Всички твои разкази са много добри и се радвам, че имам възможността да ги чета тук.


Re: Корабът от вчера
от Boryana на 15.10.2012 @ 12:47:08
(Профил | Изпрати бележка)
Диша, диша разказът... Това преплитане на религия, мистика, ежедневие и традиция е магично. А фонът- Балканът, клисурата, Мамин дол, прилича е картина, която ти се ще да нарисуваш на платно.
Бе ми удоволствие.:)


Re: Корабът от вчера
от viatarna (viatarna@abv.bg) на 15.10.2012 @ 12:22:58
(Профил | Изпрати бележка)
Ако продържиш с тези маминдолски магичности няма да ми оставиш избор - ще хвана тунела и ще поръчам да ме изплюе право там! :-)
Удоволствие е всеки твой разказ - благодаря!


Re: Корабът от вчера
от secret_rose на 15.10.2012 @ 09:19:40
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Наслада е този разказ...


Re: Корабът от вчера
от Jenia (jivkova@hotmail.com) на 15.10.2012 @ 00:28:52
(Профил | Изпрати бележка)
много ми хареса, невероятно разказваш!


Re: Корабът от вчера
от azzurro на 14.10.2012 @ 20:42:24
(Профил | Изпрати бележка)
Всичко разказано от теб verysmallanimal е живо и диша по свой специален начин, докато накрая се превърне в сладка магия. Поздрав!!!


Re: Корабът от вчера
от zebaitel на 14.10.2012 @ 20:11:57
(Профил | Изпрати бележка)
Само ще кажа, че Влади е прав, Магьоснико! Трябва и други да се докоснат до вълшебните ти слова!
Благодаря ти за порцията хубост!


Re: Корабът от вчера
от Mia2442 (mia2442@gmail.com) на 14.10.2012 @ 19:47:29
(Профил | Изпрати бележка) http://www.youtube.com/watch?v=NxBTchwLQ3g
Разкошотия - браво!:)
Мерси за удоволствието!


Re: Корабът от вчера
от lordly (lordly@mail.bg) на 14.10.2012 @ 18:56:17
(Профил | Изпрати бележка)
Омайно слово, ароматно и сгряващо, като стара перлова ракия.


Re: Корабът от вчера
от ladyinblack (ladydream77hush@gmail.com) на 14.10.2012 @ 18:30:26
(Профил | Изпрати бележка)
приятен жонгльорилък с кокетно пулсиращи думички.
увлича с танцувална бъбривост.
симпатичнее
и светлее.
мерси.


Re: Корабът от вчера
от vladun (valdividenov@abv.bg) на 14.10.2012 @ 18:22:59
(Профил | Изпрати бележка)
Иване, това е сериозно - сядайте с някой добър преводач и започвайте да превеждате - да четем само ние българите твоята магическа проза е твърде егоистично!!!!!!


Re: Корабът от вчера
от anonimapokrifoff на 14.10.2012 @ 18:14:42
(Профил | Изпрати бележка)
Прочетох с удоволствие!


Re: Корабът от вчера
от alfa_c (alfa_c@hulite.net) на 14.10.2012 @ 18:04:52
(Профил | Изпрати бележка)
Поздрави и благодаря за магията :)


Re: Корабът от вчера
от rajsun на 29.10.2012 @ 20:38:56
(Профил | Изпрати бележка)
Сила си!!!
"...само едното му ухо щръква за момент, а рунтавата му опашка плесва по земята..."
И аз така, само дето нямам опаша да тупна по тая земя.

Ако живея един ден повече, ще е заради такива като теб)))

Бъди!


Re: Корабът от вчера
от RockAround_theC_l_ock (bim_bam_bum@tintiri_mintiri_pliass) на 30.10.2012 @ 07:27:13
(Профил | Изпрати бележка)
Невроятен разказвач на вълшебни приказки (за още непорастнали деца)! :) :) :)
А този мил Мамин дол, си го превърнал в лелеян земен рай... Кеф!!!

*Ден като всички други – заченат от петлите по дворовете и утвърден от псувните на бай Христо, който обяснява на магарето какво мисли за родата му и особено за майката на инатливото добиче. Не, че само бай Христо псува сутрин, но той влага сърце в тая работа и като някакъв божи пратеник припомня на света заръката на господ към хората – да се размножават. *

Доста трудно ми беше да си избера нещо - то, всичкото от хубаво - по хубаво! Мехлем за душата и сетивата! :) :) :)

Бой
;-))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))))