автор: enigma_

На портата пред бащината къща,
посреща ме липата остаряла
и пейката под нея пак е същата,
където в детството си съм играла.

По двора не тичат вече кокошки
и майка я няма по тях да гълчи.
Тъмни като в рог са някои нощи,
но старото куче самотно мълчи.

Бялата къщица кротко се крие
зад гъстия облак на живия плет,
подивели филизи лозницата вие,
тръни в градината никнат безчет.

Житейска спирала тука ме връща,
и спомени детски нахлуват без ред :
как майка нежно ме прегръща,
как татко с благост ми дава съвет.

Сега тъжа от самота назряла
и прошка няма кой да ми даде.
Не осъзнавах , уж съм помъдряла,
как времето безмилостно краде.