автор: radi_radev19441944

Не беше нощ, а вече се смрачи.
Изпих до края своята горчилка.
Тъгата от усмихнати очи
запя внезапно в празната бутилка.

Ще трябва вероятно да вървя,
но тежък е на времето товара.
В случаен полъх вятърът довя
сонати от безлюдни тротоари.

Ще трябва вероятно да мълча.
Дълбая от дълбокото подмоли,
че моят Бог е вечно развенчан
и вечно няма смисъл да Го моля.

Че трънен е самотния ми път.
Че трябва може би да те забравя.
а толкова забрави ми тежат;
по вятъра ти пращам много здраве.

Нататък всеки сам ще продължи.
Това се изясни съвсем отдавна.
В душата ми безпаметно лежи
безкрайност от очите на удавник.