Въз_качвам се
по опасните камъни
около собствените си бездни.
Неизбежни са
някои залитания, спъвания и падания,
търкулвайки се до себе си.
Докато прескоча
в някакъв момент егото си.
В крайна сметка не мога да спра.
Да се продължавам.
Метафорично. Абстрактно. Конкретно.
Плътта се опитва
да откъсне частичка
от вечността ми.
Да я усвои и погълне. Да я преглътне.
Но накрая – винаги това я задавя,
защото само духът
успява да засити душата ми
и напоява дълбоко и истински
моята същност.
Апокрифно
чета законът на Бог,
изписан със пръста Му
по пергамента
вътре в сърцето ми.
И всеки път,
когато допусна някой извор там
да пресъхне от неизползване – нещо в мене загнива.
Докато Сам Бог не ме убеди,
че пак съм готова да се възродя.
Да израстна.
Да достигна по-високата точка.
Или следващото стъпало.
Да разпозная и пусна Святия Дух
да се излее,
да ме потопи и удави,
да ме умие от всичко извън Него.
Тогава достигам своя личен
голготски
свещен апогей.
И се извисявам.
Усилно протегната. Или поне на пръсти...
Към Христос.
А Бог...
Бог е Любов!