автор: atima_viva

Походих доста. Стига ми това,
че вече ви познавам до присъда.
Отдавна сте пораснали – деца,
със приказка, която ви излъга.
Светът е малък. Колкото една
до покрива щастлива, малка къща.
От много ум и малко суета
в парче от айсберг всеки се превръща.
Присънват ви се... хващате с ръка
звездите по звънтежа на парите.
Не е небе. Наметка е това
над царственото шествие на дните ви.
Заети сте. И толкова сами.
Самотното ви щастие ви стига.
Броите. Щом достигнете до три
човешката ви същност се разплита.
А малкото останало сърце –
стопява се. И островче остава.
Приятелството в нечии ръце
изгубва се подобно зрънце в плява.
Наситих се. Отивам си оттук.
Завръщам се на моята планета
където тишината е със звук
на обич от разцъфнали лалета.