На дюлята под мъхестите сенки
присяда мълком слънчев лъч,
червено грозде тихо зрее
с влажен дъх на пръст и дъжд.
Морето се завръща грешно.
За прошка коленичи на брега.
Русалки пеят неми песни
за мъжката невярната ръка.
И в нивите пораства лято.
Препича се – до златно, до цвета
на натежали класове, на птиче ято,
гнезда присвило в стария ни дъб.
А улиците дишат тежко, жарко,
прикриват се зад шарения плат,
под женски устни и червило ярко,
под бели тенти в отпускарски град.
На пейката, сред цъфнали простори
ръцете сплетени мълчат
и силен гръб през тънък кръст прегръща
един живот в две души туптящ.
И слънце огледално се оглежда
в лилиева езерна вода.
Върбата дълги пръсти свежда
за мокра глътка дъхава роса.
Светулките припламват в сумрака
на древен лес, в зелена тишина.
Денят полека кротко ляга,
заспива сит и морен от игра.