автор: kasiana

(фентъзи)

         Всъщност, братът на Питър Соларис нямаше да служи неделната Света литургия в катедралата „Сан Марко” във Венеция. Той бе поканен от нейния викарий по настоятелното искане на родители, които желаеха именно Марко Соларис да извърши конфирмацията на техните тринайсетгодишни момичета и момчета, за да потвърдят те – вече съзнателно, че приемат вярата, в която младият епископ ги бе покръстил като новородени, преди да започне работа във Ватикана.

         Питър си спомни някогашните шушукания на възрастните жени в семейството, които наричаха брат му Святото дете…Никога не се беше замислял защо и какъв смисъл влагаха те в това название…Предполагаше, че е заради кротостта и благодушието на Марко, или пък се впечатляваха от ангелския му глас, когато пееше… После двамата пораснаха и всеки от тях литна след мечтите си… Виждаха се рядко, но братската им обич не намаля, а дори се засили след самолетната катастрофа, в която родителите им загинаха…И вече, дори и да искаше, Питър нямаше от кого да научи защо батко му е „Святото дете”… „А дали отговорът не би могъл да ми даде самият Марко? – си каза Питър - Ще трябва да го попитам, когато утре се видим…”

         Старши помощник-капитанът погледна часовника. Скоро вахтеният офицер Ник Джордан щеше да го смени от дежурство и той се надяваше, че поне преди сън ще му се удаде възможност да поговори с Имеона и баща ù в салона за отдих…

         Мобилният телефон на Питър иззвъня. Марко му пращаше SMS, че приема поканата и след конфирмацията на децата, ще му гостува на яхтата. „Това е добре – зарадва се Питър – значи ще имаме време да си поговорим до завръщането на Алекс…”

         След вечеря Имеона и баща ù се оттеглиха в нейната каюта. Апостол Раев бе пожелал да прочете написаното досега от „Повелителката на небесните коне”, а дъщеря му искаше да разговаря с него по няколко вълнуващи я теми, затова му позволи да надникне в черновата на новия ù роман…Докато баща ù четеше, тя се колебаеше дали да му каже за астралните си излитания, започнали след изчезването на майка ù Бианка с чартърния самолет над Окото на Сахара…Но след кратко колебание реши засега да премълчи този факт…При една загинала в катастрофа съпруга и втора – „стопила” се незнайно защо в небесата, скитанията на Ими в непознати за баща ù пространства, навярно щяха да му дойдат в повече тъкмо сега, когато беше на път да открие единия от синовете си…Девойката изгаряше от любопитство да узнае кой е нейният полубрат, какъв е, къде е… И защо ли баща ù каза, че е щастлив, благодарение на нея?!

         - Ими, какво предстои да се случи с Еспора по-нататък в романа? – обърна се към дъщеря си Апостол Раев – не можеш да избягаш от историческите факти за Александър, а както ми се струва ти си замислила романтична връзка между двамата…

          - Какви факти? И кой е могъл да остави такива за личния му живот? Калистен ли? Че нали той през 327 година преди Христос, четири години след победата при Гавгамела, е осъден на смърт по обвинение в държавна измяна, защото не приел самообявяването на Александър за бог?…И как така, след като бил окован във вериги, измъчван и умъртвен, по думите на по-късните историци Плутарх и Ариан…, как този мъртъв Калистен е описал невероятните премеждия на Александър и войската му в Индия и обратно през пустинята към Вавилон, след като вече не е бил жив?

         Лицето на девойката беше пламнало. Тя говореше тихо, но убедително и одухотворено, защото това, което бе видяла в съновиденията си и в астралните си излитания бе по-истинско от онова, което бе чела за Великия македонец…А и в Акашовите записки, в които незнайно кой и защо ù помагаше от време на време да надниква…тя бе се докоснала до други истини, които се разминаваха с тези на пристрастните летописци…Но засега нямаше как да обясни изворите на своите знания на баща си, затова само стана и го прегърна, както някога в детството си…

         Професорът се радваше на своето пораснало момиче…И двамата бяха осиротели, затова духовната подкрепа, която си оказваха, бе много ценна за тях…
         - А спомените на генералите му? Тях не ги ли броиш? – погледна я той предизвикателно, очаквайки с интерес нейния отговор, но тя скептично присви устните си и каза:
         - Броя ги, как да не ги броя…И техният ред ще дойде…
         Апостол Раев се засмя, стана от фотьойла, в който беше седнал и след кратка пауза попита:

         - Ими, искаш ли утре сутринта да отидем до катедралата „Сан Марко” ?
         Беше си спомнил есемеса на Дàвиде.


Следва