автор: ladyinblack

          Душата ми се върти на пълна центрофуга... Събуждам се в една разсърдена реалност. Ако сънищата имаха душа, моите щяха да са с такава на слънчев лъч, процеден през небе на тропическа буря. Губя се в световете. Бълнувам. Лутам се в многолики полу-истини.
          В един миг мечтая да лежа да плажа и някой да ме милва дълго и мълчаливо по косата, а после цял ден да рисувам на някоя прохлада веранда-сладко съсредоточена, отдадена и покорена. След това всичко онемява и се обезцветява, едно неуютно и празно..Пак ставам никоя, ничия, никаква...Отново слушам колко съм неудобна и усещам негативизма върху себе си-как нещо не ми достигало или било прекалено изявено. Понякога се питам дали животът не е една голяма имитация на нещо си...Скок в тревата с бели панталони!?!
          Има една тънка нишка, различаваща любовта от мазохизма, компромиса от търговията и условията ако-то-ако ти направиш това, аз ще се откажа от/приема еди-какво си.Да обичаш и да бъдеш с някого само защото прави нещо за теб е зависимост и подтисничество.Осъзнах, че заради един час удоволствие и внимание не си заслужава да прекарваш цял ден в неприязън и съжаление, прерастващи в един живот на не-щастия. Сега аз имам муза за бели, искам аз да бъда отмъстителна, лоша, лицемерна кучка, която не и пука и получава всичко. Искам на мен да прощават, мен да ме молят, за мен да страдат. По дяволите, цялата тая моя глюкозна добронамереност толкова години ме изтощава и скапва. В един момент компасът превърта.
          Толкова свикваш с разни предателства от уж истински и близки хора, че мнителността ти става рефлекс. Превръщаш се в скептична, цинична и иронична смахната особа и дори някой да ти спести поредните невинни лъжи, ти го не го отразяваш. И ако го допуснеш до себе си, знаеш че е само въпрос на време да прозреш, че те заблуждават, защото това е част от играта, системата, пътя. Неща, които само можеш да отложиш, не и да избегнеш.
          Разни многоточия се настъпват в главата ми. Някаква песничка пробужда духа ми, някое хлапе по улицата хитро ми смигва, става ми мило и се размечтавам, за да издържа на дивотиите на живота. Иска ми се да вървя през една огромна поляна в тих слънчев следобед в някой парк и да усещам как невидима ръка държи моята и се чувствам много силна, спокойна и свободна. Искам да ми е хубаво и да изпитвам нямо удоволствие от нещата, които правя, а не да ги правя, за да ми стане такова. Да бъда оживена, развълнувана и жадна. Да ме изпълват здравословни мисли и възрадващи чувства. Да се съхраня и приема, въпреки белезите на преживяното. Да придам смисъл на нещата, които са изгубили смисъл. Да бъда силна и магична като кафето, с което споделих утрото си.

18.08.2009