автор: nikikomedvenska

Чернее земята, изпънала гръд,
усещаш я цялата – кротка и слаба,
как чака под тебе с набъбнала плът
да плиснеш с ръце семената на хляба.

Поспри се за малко! Дошла съм сама...
Вода ти донесох, викни ме по име!
Аз стъпвам по същата тая земя,
която от сутрин до вечер те има

и впива в челото ти потна бразда...
А лятната жажда в очите ти тегне.
Отпий от водата ми – жива вода,
душата ти сънено-морна да жегне.

На глътки отпивай! Една по една –
заченати с обич в сърцето на здрача.
За теб ги събирах. Нали съм жена,
вода да ти нося по пладне, сеячо.

И с шепи да плисна по твойто лице,
да свия крилата си – кротка и слаба...
А ти да ме галиш с ония ръце –
ръцете, които засяваха хляба...