автор: Rodenavlotos

Прелистваш душата ми, но не намираш нищо-
отдавна е изпразнена от същност-
изпепелено подир жътвата стърнище,
но не подготвено за хляба ти насъщен.

Какво очакваш? С троскот да те храня?
Коприва в тази нива не пониква,
а ако се хване все пак, прави рани,
с които няма никога да свикнеш.

А ти ториш, подготвяш тази празна нива
и даже в нощите сънуваш плодовете й.
Разравяш я, засяваш я, поливаш я,
докарваш сто слънца над нищото да светят.

С усърдието на небесен пратеник,
дошъл на своята последна мисия,
с ръце изглаждаш зейналите кратери,
обичаш я, изпълваш я със смисъл.

И бавно се пропуква скептицизма ми,
проблясва в мрака пламъче едно:
засяваш обич- жънеш оптимизъм
и чакаш райското дърво да върже плод