автор: osi4kata

последната част, която публикувам засега


Скъпо Дневниче,

Самолетът кръжеше над Санкт Петербург, в небето на една от удивителните му бели нощи. Виждах Нева – огромна и блестяща.. Там някъде е Невски Проспект, номер четиринадесет... А ето – ей там, в другия край на града би трябвало да е имението на Евелин. Усещах как главата ми ще се пръсне от тревога и емоции.

Иван се протегна, пусна си краката на пода и си обу обувките. Дивна оглеждаше обстановката с красивите си като вселени очи, без да издава нито звук. Според моите изчисления вече беше настъпъл часът ѝ за хранене. Взех я на ръце, гушнах я и ѝ дадох да суче. Тя цокна един-два пъти, намръщи се и започна да се дърпа и да се криви. И тогава осъзнах, че гърдите ми са празни. Нямаше капка млекце в тях!

–Какво става, мило?- попита Иван .. Не е ли гладна? . Малката веднага го опроверга с най-настоятелния рев, който е регистриран някога по тези ширини.. – Нямам кърма! – паникьосах се аз. Нямам дори за илач!..

Стюардесата пристигна за да провери какво се случва, попита ме на колко месеца е бебето и след малко се върна с бутилка бебешка храна.. Дивна захапа свирепо биберона и миряса, а аз - за пръв път, откакто чух Феликс по телефона, заплаках.

Таксито ни отведе до имението. Въпреки ярката бяла нощ, къщата беше осветена - дори лампите по алеята към парка светеха. Докато Иван плащаше на шофьора, врата на парадния вход се отвори и на прага застана в цял ръст Феликс - бащата на моята дъщеря, последван от Настя Фьодоровна. Стисках детето в прегръдките си и не знаех какво да направя. Феликс Николаевич – също. Стоеше на онази проклета врата и не помръдваше. Настя го избута и се спусна към нас. Прегръдки, сълзи, пак прегръдки и пак сълзи...

–Евелин Антоновна е малко по-добре, Рени.- информира ме икономката и пое детето от ръцете ми., а после се ръкува с Иван. Едва тогава Феликс се приближи и с пресилена ведрост рече – Здравейте, радвам се, че се отзовахте така бързо. Най-лошото май се размина. Евелин няма да може да припка като сърничка, но пък засега прескочи трапа. Влизайте, влизайте... Настя, приготви на гостите чай!

Гостите.. Какви гости, бе мухльо! Аз съм в дома на баба! – помислих си аз, кимнах леко за поздрав и влязох с маниер на господарка в къщата.
Оставихме си багажа в «мастер-бед» стаята, Настя положи Дивна върху огромното легло и аз я помолих да организира бебешка храна и шишета с биберон – две. Настя веднага се втурна да намери необходимите «боеприпаси», а аз прегърнах Иван и се сгуших в него. – Това е той, нали? – попита ме. – Веднага го разпознах. Дърт мръсник! С удоволствие бих му избил един-два зъба. Вдигнах глава към лицето му и тихо рекох – Моля те, без панаири! Евелин е на смъртно легло и сме тук за да я видим за последно, може би. Спести си ревностите, знаеш че никога не са ти носили девиденти. Сега сме с теб и ти си официален баща на дъщеря ми. Останалото е незначителна подробност.
После се изнизах от стаята и отидох да видя Евелин.

В стаята на баба беше сумрачно и миришеше на лекарства. Сталин и Чърчил – двете кучета, лежаха от двете страни на леглото и като влязох се спуснаха към мен. Погалих ги, после ги хванах за каишките на врата, изтиках ги навън и затворих вратата от вътрешна страна. Първата ми работа беше да дръпна пердетата и да отворя прозорците. Веднага нахлу свеж въздух... Евелин лежеше смъртно бледа, цветът на лицето ѝ почти се сливаше с цвета на бялата възглавница. Дишаше едва доловимо, а косите ѝ бяха спластени и влажни. От лявата страна на леглото се мъдреше система и през едно тънко маркуче към ръката на Евелин се стичаха капки незнайна течност.

Седнах на крайчеца на леглото и тогава забелязах призраците – три на брой. Игор, Пильо и.. МАМА. Седяха като на канапе във въздуха, мълчаха и чакаха без да ме уважат дори с поглед. И аз разбрах, че въпреки оптимистичните прогнози на Феликс, часовете на Евелин са преброени.

Скъпи ми Гарончо, рано сутринта е и аз все още седя на леглото до Евелин. През отворения прозорец нахлуват топлите лъчи на слънцето и долитат птичи песни, а в душата ми е мрак. Лепкав, тежък мрак.

Евелин се размърдва едва забележимо и клепачите ѝ потрепват, след това пак застива в мъртвешка неподвижност. Намокрям си ръцете с вода от гарафата, която е оставена на нощното шкафче и освежавам лицето на баба . Подсушавам го грижливо и я целувам по челото. Този път Евелин отваря широко очи и отчетливо казва – Новото завещание е в матрака под мен!. Призраците се завихрят лудо из стаята, слънчевите лъчи се сбират в сноп, който образува златен пръстен над главата на Евелин. След това се появява четвъртият призрак – една еферична версия на екстравагантната и очарователна моя баба. Ето така значи душите се освобождават от товара си..

Скъпи ми Гароне, часът е осем и пет сутринта. Моята прекрасна баба Евелин почина преди секунди и аз осиротях за втори път. Изправям се прималяла, а четири призрака се въртят край мен, шепнейки нещо като тайнствено заклинание – Бъди, бъди, бъди...

Очите на покойната ми баба са затворени – всичко е взела от земния си живот. Няма какво да взема повече, няма какво да дава. Вратата се отваря и в стаята влиза Феликс. Заприличва ми и той на дух, но не така чист като другите.
–Евелин почина преди минути – казвам аз и напускам стаята.