автор: apostola

Отколе си посрещам и изпращам дните,
като изгряващи-залязващи слънца.
И ми чертаят те взаимно съдбините,
като изгладени от чувствата зрънца.

И всяка вечер-вододела между дните,
умирам и възкръсвам аз,като Христос.
Над мене се надвесват нощем планините
и ми задават все един и същ въпрос.

Какво за теб са идващите дни,поете?
Какво оставят в теб отиващите дни?
Живота скучен с тебе ли сега зает е
или се плаши той от ранните слани?

И гушнал вечерите под възглаве меко,
сънувам кратко миналите ден след ден.
В просъницата вечер отговарям леко
със чувството заседнало сега във мен.

От идващите искам слънце да ме грее.
Залязващите-да оставят те луна.
Под таз омайваща луна дори да тлее
в любовна страст и най-любимата жена.

На скута й блажен в умора да заспивам
и в нейното сърце да влизам кротък,тих...
От лунната любов докрай да се напивам
и сутрин да се ражда най-добрия стих!