Тестото целува стария чугунен тиган с бавна, почти мързелива струйка. Огнена целувка и писък. Плътта му мигновено обгаря в безброй малки устици – мехурчета, чувам крясъка им с върха на ноздрите си. Сладък аромат. На палачинки и селски пушек. На пламнали цепеници и магарешки бодил. На макове и селски баири с конски тропот.
- Гладен ли си? – в ръката на баба е полегнало малко слънце, изкусително, парещо. Първата е за мен. Първата винаги е за мен. Поемам чинията от ръката й и приближавам глава за да вдъхна повече от спомена. Това също е ритуал. Завръщане. Към Принца на лятото, събуден не от ръка на принцеса, а от първата палачинкова целувка на баба.
- Милица си е тука. На гости на баба Мина за няколко дена. Като малки много си играехте двамата. – живите черни очи на баба ме гледат изпод твърдия ръб на забрадката. Притварям очи и мачкам раздразнението си с невидими пръсти, докато от него не остане само малка топчица гняв. Принцът не играе с момичета. Принцът е свободен. Като яките коне, препускащи сред оголените чукари край селските мери. Принцът е див. Като буйните води на Камчия, непристъпна и непреклонна, нетърпяща мост и брод. Момичетата искат да командват, да раснат в мислите ти, да поникнат в сънищата ти, да шепнат тайните ти.
Милица … Аз, храбрият рицар в сламени доспехи, и Милица, моята инатлива разплакана принцеса, стоим сред море от трънливи розови храсти. А после точилката на баба по твърдата момчешка гърбина, показваща нагледно разликата между розов храст и триглава змеица.
Изсумтявам сърдито и ставам. Баба не ги разбира тези работи. Струва ми се, че мярвам присмехулна усмивка, кацнала в ъгълчето на скулата й, почти скрита в сянката на забрадката. Толкова лека, че се обръщам да я потърся, да се уверя, а нея вече я няма. Отлитнала като подплашена пеперуда. Отново й обръщам гръб и тръгвам сковано. Чувствам палавата усмивка на гърба си, точно между плешките. Гъделичка. Приисква ми се да протегна ръка и да я прогоня оттам. Вместо това извъртам длан и погалвам новородените бодливи косъмчета по челюстта ми. Приятно ми е. Усещам границата между мъжа и детето. Моето дълго чакано петнадесетгодишно лято ме вика. Нямам време за малки момиченца със стегнати остри опашки и разранени колене.
Заравям лице в твърдия кожух на стария орех. Дървото потрепва под устните ми. Като куче, познало стопанина си. Изкачвам се, бързо и силно. Знам, че няма да ме изпусне, ще подкрепя всяка моя стъпка, ще придържа всеки хват в отворените му шуплести пори. Моят клон. Наблюдателницата, в която аз изчезвам, а Принцът се завръща. Мястото, където аз не съм момче, а той още не е мъж. Мястото, където се сливаме в едно. Тайнствено, мистично неповторимо единение, от което се ражда той, Владетелят на лятото. Отдръпвам се, смалявам се, отстъпвам му тези кратки мигове волност. Той води, аз следвам. Споразумение на честта.
Облягам гръб на твърдия ствол. Тихо жужене в клоните на дървото резонира в ръба на съзнанието ми. Дланите ми изтръпват, прилепени в плътта на дървото. Чувам пулса му. Дървото диша. Равномерно, ритмично. Животът тупти под пръстите ми. Унася ме ...
- Долу, Писанчо, това не е за теб. За пиленцата е.
...... младежки глас идва от двора на баба Мина. Звучен е и плътен, като далечен грохот от буйна река. Искам да говори, да говори още. Не виждам момичето, но тя сякаш чува молбата ми. Тананика си. Пладне е, а не чувствам жегата. Взирам се, търся я, чувам само гласа й. Реката ме залива, къпе сънените ми очи, напоява пресъхналото ми небце. Все по-близо. Ето я.
„Милица ...”, шушне орехът.
„Милица!”, съгласява се възторжено сърцето ми.
„Милица ...”, пеят в хор мушиците.
Моята принцеса, моят оръженоска, моят най-верен боен другар от детските игри. Тя е. И не е тя ... Провирам глава през туфите млада зеленина. Не познавам това златисто създание. То е жена, а моята Милица е момиченце.
Виждам и двете, като нарисувани върху прозрачно стъкло. Покриват се, преливат се. Тънките опашчици подскачат иззад разпилените медни кичури. Палавият бяг на детски крачета се укротява в стройните загорели колене. Малките пръсти танцуват в сянката на деликатните момичешки ръце. Шарени тънки рокли за двете Милици – къси, изпълнени с цвят, изпълнени с живот. Като две камбанки, обърнати срещу вятъра. Гледам ги, слушам ги. Плътният речен глас на голямата, тънкото високо гласче на малката. Плавните женски движения на голямата, хаотичните детски подскоци на малката.
А после едната изчезва. Внезапно, рязко, като подплашено от чужд дъх глухарче. Остава другата, непознатата, вълнуващата. Заболява ме, нещо от мен си отива. Нещо важно и скъпо. Принцът плаче. Иска ми се да прегърна това непораснало дете, да го потупам по рамото. Като че усетила, Милица се обръща и гледа към ореха, усмихва се. В очите й надзъртат и двете – и миналата, и настоящата.
Баба Мина вика нещо. Не чувам добре, гласът й е подканящ, изискващ. Милица погалва Писанчо и влиза. Дълго клеча на дървото, чакам я, викам я. Каквато е сега – все по – осезаема, по – реална. Паметта ми услужливо рисува фрагменти – слънчеви моментни снимки, уловили дъха на едно момиче. Широката розова уста се усмихва, говори, гласът – река се разбива в острите равни зъби. Плиснал внезапно навън, весело се оттича в потните ми длани, в мокрите ми слепоочия.. Светлите ириси гледат право в мен. Виждат ли ме? Аз ги виждам. Сякаш Милица е застанала пред мен, сякаш мога да докосна това заоблено гладко тъмно лице и да питам, задавен от гняв: Къде е? Къде си скрила моята Милица?
Мислено протягам ръка. От нежната брадичка до пулсиращата в основата на тънката шия вдлъбнатинка. После надолу, към сърцето. Усещам болката ми да пълзи заедно с пръста ми. Изтлява бавно, в горещо пристягане под кожата. Събира се в затягащ обръч под корема ми. Принцът се бори като удавник с лепливия водовъртеж на чуждите мисли. Познавам това усещане. Моето дръзко младежко деспотично петнадесетгодишно тяло се опитва да ме подчини. Инжектира малки съвършени до детайли копия на непознатата топла упойваща Милица под стиснатите ми клепки. През мъглата от боцкащо опиянение чувам ревнивия шепот на ореха. Някой е застанал между Принца и неговото лято, някой тревожи любимото момче. Ядосаното старческо мърморене ме отрезвява. Слизам бързо, сляп за предано подадените кичестозелени ръце. Такива са момичетата – завиват те с речния си смях, гъделичкат те с пъстрите си очи, а после те искат цял. До последната ти мисъл, до най-невинното ти желание. Няма да мисля за нея.
Денят отминава, морен и душен. Задрямал е, като самотно слънчево зайче, на прага пред къщата. Дълго се припича там, а после кротко се стопява в лилавата длан на шумната нощ. Не мисля за Милица, не мисля! Затварям очи и неспокойният ми сън се крие от нея, от златистите коси, преминали през тъмния ми прозорец без ме познаят. Ставам и не помня сянката между девственото бяло и загорялата гладка кожа точно там, където свършва ръба на роклята.
Днес няма палачинки. Гълтам гъстата млечна попара, докато баба и дядо припряно се приготвят. Ще ходят в града, на пазар. Бързам повече от тях. Катеря се по развълнувания орех, раздразнен отблъсквам плахите му милувки. Нямам търпение да я видя. Старецът, обиден, мълчи. Ни повей не помръдва вейките му, клонът под мен се дърпа, наежен и рошав. Младите листенца в далечните високи клони, глухи за болката му, безсрамно флиртуват със слабия бриз, а в сърцето му е зной. Жегата ме приспива, унасям се, изтощен от среднощните си бягства.
Събуждам се рязко, вкопчил сънени неразбиращи пръсти в обедната просъница. Грейнала от цветове, топчица е издула гърдички току до мен. Пее любовна песен, вика самката. Уплашено надзъртам към двора на баба Мина. Виждам ръката на Милица – притваря кресливата олющена порта. Стройният гръб се отдалечава по пътя, към нивите. И внезапно разбирам. Разбирам с цялата сила на младото си съществуване. Трябва да съм до нея, с нея. Трябва да я настигна. Никога в моя живот не е имало нещо по – важно. Трябва да тичам. Мислено благодаря на влюбения песнопоец и слизам. Дървото предателски се цупи, кората отмъстително задира дрехите, хапе кожата с дълги червени белези. Бърза ли малкият празноглавец? Много ли бърза? Ние не бързаме, ние имаме време. Тънките като камшик вейки злорадо ме попляскват по босите крака. Падам лошо, хълбокът ми пулсира, но не оставам да огледам раните. Тичам с всичка сила да стигна изправения гръб. Преди да се е стопил като бяло облаче в нажежената до пурпурно обедна мараня.
Тичам. Ушите ми глъхнат от прииждащият по вените грохот на задъхана потна кръв. Неуморният ковач в гърдите ми брои стъпките ми. Пришпорвам стъпалата си и чукът заиграва по-бързо, по-мощно. Дробовете ми свирят, но я настигам, вече съм почти зад нея. Мога да видя меката линия на раменете, срамежливият контраст на светлите панталонки с помургавялата кожа под тях. Тънкото ластиче е гушнало медните коси в синя прегръдка. Забавям ход. Ковачът отпуска чука с ръмжене. Не смея да я приближа повече, да я заговоря. Вървим двамата – тя напред, аз - няколко метра зад нея. Обръща се. Отблизо очите й са още по-хубави. Помня ги сини, сини като метличини. Очите, които ме гледат сега, не са сини. Те са като тревата край пътя ни. Наситено зелени, обрамчени с опушено сива ивица в края. Преливащи в кафяво и златно в самата сърцевина на ириса. Променил съм се, пораснал съм, но тя ме познава. Златистите ириси ме приветстват. После припва напред сякаш очаква да я догоня.
Не искам да я гоня. Добре ми е така – зад нея. Не искам да развалям магията. Не още. Разочарована, тя тръгва напред. Едва сега забелязвам причината за това неочаквано пътешествие. Милица стиска здраво в дясната си ръка неголяма черна чанта. Значи отиваме към нивата на дядо Йордан. Пътят не е дълъг, но е горещо и душно по пладне. Не е за проскърцващите разкривени крака на дребничката баба Мина. И ето ни двамата с Милица, вървим. Всеки в своя малък кръг от мълчание, очакване и копнеж. Понякога, когато тя се обърне и ме погледне бързо, по детски с пъстрите си очи или, когато замаян от хипнотичното полюшване на тънкото й кръстче, протегна ръка да уловя изкусителното движение, кръговете се разплитат, разтварят се един в друг, сливат се в обща вселена.
Наближаваме разклона за нивата. Спирам, ще я изчакам тук. Някак не ми се ще да вървя така, като наказан, пред дядовите й очи. Тя ме поглежда за миг и продължава. Чувствам как цялото ми същество се опитва с писък да се отдели от замръзналото ми тяло, да я последва, но краката ми са като вкопани. Не помръдвам нито на милиметър. Вече съжалявам от все сърце, че не съм продължил с нея, когато тя се завръща. Дълбоко в мен сърцето ми си отдъхва, приветства я след непоносимата самота на отсъствието й. Стоя неподвижен и не се сещам да се отместя. Като източена тръстика се залюлява тя покрай мен, отминава ме. Сигурна е, че ще я следвам. И аз я следвам, замаян от полепналия по тялото й мирис на пръст и полски треви, от аромата на канела и мед в косите, докоснали неволно, мимолетно лицето ми.
Вървим. Слънцето прежуря заслепяващо ярко, хвърлило пелена от тежък задушлив зной върху полята и сгушените в далечината бели къщици. Само слънчогледите в съседните ниви гледат нагоре. Влюбено, с обърнати за целувка жълто – кафяви личица. Напразно. Острите му лъчи се спускат стръвно към златистите прегорели до златно рамене пред мен. То е слънчогледът, Милица – слънцето. Сенките бягат с дълги подплашени подскоци. Няма сенки. Трепкащото сияние смуче тъмния им сок на шумни жадни глътки. Вървим с часове. Или минути? ... Солена пот се стича по челото ми, обгаря очите ми. Минутите се сливат с часове, низините с висини, видимото с видението. Сега аз съм Пътя. Протягам се, разпервам чакълести пръсти, мачкам чупливия пожълтял треволак отстрани. Подпирам челото си в прохладната ясна синева отвъд хоризонта. Пия стъпките й по прашните си сухи гърди.
В самия край на селските ниви, малко преди пред погледа да се ширне селото, надигат непокорна коса първите ниски усукани дървета на горичката. Милица рязко се завърта и хуква към тия саморасли дървета. Мъчително излизам от вцепенението на будния си сън. Искам да хукна след нея, да я върна, но тя е вече далеч, далеч напред. Виждам светлото пламъче на косите й да подскача навътре в гората, недостижимо, неуловимо. Отказвам се и вяло се влача към селото, към нашата къща. Тя ще се върне, няма къде да ходи.
Тази нощ не пазя съня си от нея. И тя идва. Прекрачва от сън в сън и ме тегли след себе си. Милица сред слънчогледовите ниви, заровила дълбоко корен в рохката пръст се смее с кръглото си жълтолисто лице. Милица с плоското спечено тяло ме води по напечените си калдаръми към хоризонта, към синевата. Облаците подтичват пред нас и с всяка стъпка се изплъзват по-далеч. Милица гали лицето ми с твърдите си орехови вейки, притиска сълзящото си от смола тяло в наболата по страните ми брада. Събуждам се изтощен, в сумрака на отиващия си сън чувам приглушени гласове. Строги са … и сериозни. Надничам през полуотворената врата. Баба Мина и дядо Йордан. Лицата им са застинали мълчаливи и строги, но ръцете им спорят, обвиняват. Моите баба и дядо се усмихват извинително. Разбира се, че ще го накажем, разбира се! Не сме го възпитали да плаши хората.
Гостите си тръгват. Все още са сърдити. Баба ми маже дебели филии с масло и шарена сол за закуска. Мустаците на дядо са се свъсили сурово срещу мене. Ръката на баба разстила маслото с резки недоволни движения. Натъпквам филията в гърлото си и гузно се измъквам. Установявам се на безопасно разстояние, опрян в ореха, и се заглеждам в двете прегърбени фигури. Свеждат се една към друга, сякаш се милват, сякаш си смигат. „Вече е мъж!”, раменете на дядо се смеят. „Той обича!”, добродушно се подсмихва бабината забрадка. Изкачвам се с пламтящи от срам страни. „Той е влюбен”, киска се орехът. Внезапно ми става леко. Аз съм влюбен! Принцът свенливо се крие в листата, чакал ме е. Усмихвам се. На мен, на него, на подигравчията – орех. И го приемам. Аз водя, той следва. Споразумение на честта.
Моето влюбено, влюбено петнадесетгодишно лято ме очаква.