автор: ATROPA

218.
Слънцето беше започнало да изплува от морето и да придърпва водата към себе си. В подножието на скалистия бряг, двата гларуса забелязаха как лека-полека се открива входа към пещерата и когато се откри напълно, литнаха към него, а делфините радостни, че не са сгрешили мястото направиха тържествена обиколка с подскоци.

219.
Прохода в гръдта на скалата беше достатъчно широк, за могат да прелетят един по един, но в тъмнината вероятността да се наранят беше много голяма, затова те кацнаха на един два метра вътре във входа, но когато решиха да тръгнат пеша, чуха отзад рев на мечка и едва се спасиха от падащ върху тях камък. Уплашени с крила и крака се задрапаха навътре и след труден преход се озоваха пред отвора на осветена просторна зала.
Сърцето на Белокосата тръпнеше в очакване да намери родителите си и голямото си братче.
Влязоха вътре и разпериха крила. Беше толкова широко и светло, че можеше да се лети. Обиколиха всяко кътче, но не откриха никакви следи от тях. Накрая кацнаха и решиха и те да се изкъпят във вълшебния минерален извор с фонтани. Та нали родителите й идваха всяка година да се къпят в него.
Потопиха се. Отначало не им хареса, защото водата беше гореща, но после свикнаха и така се заиграха, че забравиха защо са дошли. Умориха се и почувстваха страхотна отпадналост. Горещата вода беше изсмукала силите им, а и нямаше достатъчно въздух. Решиха да излязат малко навън, за да си поемат въздух и да си починат, а после пак да влязат. Бяха разбрали че през входа на пещерата трябваше да преминават прелитайки, защото стъпвайки разбуждаха пазача-мечка.


220.
Добре че по време на съня ОРФЕЙ им беше показал през непроходимата гора от храсти, тръни, камънаци и дървета най-пряката и безопасна пътека – Вълчановата, към върха на скалистия бряг.
Когато се изкачиха слънцето току що беше изплувало от морето. Погледнаха надолу и на един лакът от морската вода в скалите видяха входа, висок колкото един човешки бой. Отляво в скалите на входа имаше издълбано хайдушко знаме, отдясно пушка, която беше насочена към горната част на входа с издълбана мечка – пазача на входа.
Значи отлива беше започнал. А той щеше да трае около шест часа. Нямаха много време. Ако влязат и закъснеят да се върнат, приливът щеше да затвори входа на пещерата за една година и колкото злато и скъпоценни камъни да има в нея, нямаше да струват и пукнат грош.
Свалиха раниците си и Николай извади от тях само два ръчни прожектора с LED и каските, пригодени за предпазване от падащи предмети и удари по сводовете на галериите. Беше разбрал от съня, че повечето неща от екипировката за влизане в пещерата, които беше приготвил, засега няма да му трябват.
Но знае ли се!
Нахлузиха каските и заслизаха по седемте издълбани стъпала към входа, където ги очакваше Мечката.
Стефка беше първа. Когато стигнаха до входа, чуха леко изръмжаване и видяха как Мечката отваря устата си заплашително. Стефка я доближи, а Николай отиде до пушката, насочена към Мечката и опря пръста си в спусъка. Стефка й каза вълшебната дума, след което Мечката им се усмихна и учтиво ги покани да преминат през входа.


221.
И когато направиха първата крачка чуха отвътре да идва някакъв шум, шум, като прииждаща река или лавина, готова да ги помете и те уплашено се отдръпнаха встрани от входа. Край тях прелетяха два гларуса.
Не можеше да бъде! Те не вярваха на очите си. Това бяха Белокосата и Черноокия. Какво правеха тук?
Изглежда, че гларусите също ги познаха, защото направиха един кръг и с радостни възгласи кацнаха до тях. По всичко личеше, че и те искаха да им зададат въпроса: -Какво правят тук?, но още не бяха свикнали да изговарят членоразделни думи.
Николай и Стефка още не можеха да повярват на случващото се, когато като капак на изненадата от водата на крачка от тях подадоха муцуни двата делфина от мостика в Бургас.
Доближиха се до тях и ги погалиха с ръце, на което делфините им отвърнаха с благодарна усмивка.
В този момент се чу изръмжаване. Мечката им напомняше за какво са дошли.
Николай и Стефка помахаха с ръце на новите си приятели и прекрачиха входа на пещерата.