автор: Tiranozavar

Сутрин нещата са уголемяват. Светлината ги прави по-отчетливи. Дори тъмните мебели в стаята изглеждат по-ярки, някак по-нови, съвсем непознати. Може би, защото винаги, всяко утро, се будя чужд. Или по-точно като чужд. Не ми е познато нищо от това, което ще заваря около мен. И се оглеждам. Плахо и със съвсем малко възторг.
Онова чувство, което е като капка щастие. Като глътка уиски в първото кафе или идея за ром в чашата с мляко. Някаква полупозната изненада, която придава елегантност на мига, секунда преди да се стопи и да бъде забравен. Затова се излежавам. Тежестта на съня ме напуска и тялото ми става по-леко, връща се в гравитацията на земното притегляне и започва да диша в обичайния си, ежедневен ритъм. Малките, закачливи волности, които си позволявам се простират до мига, в който се изправя. Карам палците на ходилата ми да се раздвижат, после изпъвам схванатите колене, стягам корем, раздвижвам пръстите на ръцете си, описвам полукръг, в синхрон, с китките си и вече съм прав. Ляв и десен крак, ляв и десен пантоф, ляв крак напред, десен опора. Денят и аз.
Оттук насетне светът е разграфен. Светът - това е денят ми. Еднакъв с този вчера и с този утре. Разположил се плътно във всяко ъгълче на онези будни приблизително 15 часа, които ми предстоят. До банята имам шест крачки, по диагонал. Тя е три на четири стъпки. Крановете на душа се намират на нивото на корема ми. Водата е първоначално студена, тръбите в тялото на старата ми къща стенат, кашлят, задавят се и върху мен се изливат първите свежи, накъсани струи. Гръбнакът ми пламва от топлината в тила, спуска се надолу до кръста, после чак до глезените, тялото ми сякаш изтънява, изпръхва. Кожата ми почервенява, невидимите същества под повърността й отварят широко ноздри, за да вдишат парата и да изхвърлят ненужното и ръката ми завъртя крана в обратната посока. Зад гърба ми последните капки мързеливо се изтягат от горе и бавно тупват там, където преди малко са били петите. Къщата отново се раздвижва, каналът отваря гърло и поглъща мехурите от сапун. Светът е буден. Събудил е един от 6-те милиарда човеци, които стъпват върху планетата и сега с бясна скорост се е устремил към залеза. Преди да го стигне аз трябва да стопля вода за чай, да проверя продуктите за обяд, да избърша праха от вещите, да преоблека старците, да ги разходя, да им почета вестници, след това следва обядът, после следобеден сън, после ще чуем новините, после ще поговорим, после продуктите за вечеря, накрая, преобличане и сън.
Кутиите с чай са наредени една до друга, в десния шкаф, на една ръка разстояние от котлона. Нужно е едно движение в рамото, едно в лакътя, едно в китката, едно с пръст, общо четири и вратата на шкафа се отваря. Нужен е един поглед, второ движение – длан и пръсти и кутията с избрания чай е в ръката ми. Следват ново завъртане на предметите и водата вече ври. Няколко минути, докато се появят онези малки мехурчета и двете полупрозрачни пакетчета вече плуват по повърхността, която бавно се оцветява. Любимият ми цвят – каркаде. Мирише на трева, на жарко, на малко умора. Но помага на дишането. Тялото е студено и всяка топлина го оживява. Старците обичат да държат нещо горещо в дланите си след студения сън. Първо се усмихват бледите им пръсти с прозрачни и набраздени нокти, после някаква мигновена искра пробягва през лицата им, сивотата изчезва и по тънките, бледолилави устни преминава нещо като радост. Утрото е стигнало и до тях. После се поглеждат, а после е мой ред да прихвана първо нея, съсухреното й тяло, да я изправя до седнало положение в леглото, да съблека бавно нощницата й, да разтрия с две ръце стъпалата й, да й говоря нещо, да я питам дали е добре, да сложа дебели чорапи на краката й, да я подкрепя, за да се изправи и да я заведа в банята. Да я сложа да седне на един стол, докато зад гърба ми старецът мързеливо и тежко се изправя, поглежда пода, след това стената и всичко му се струва огромно, захлупващо. И празно. В този момент аз вече търкам с гореща, напоена с малко вода гъба, гърба на старицата, говоря й все по-оживено, казвам й какво е времето навън, питам я дали иска филийки. „Филийки, мадам, филийки, онези хубави хрупкави хлебчета, с къдрави краища, с малко масло и едно твърдо сварено яйце”. Мадам, защото не иска да й казвам „майко”, както той да го наричам „татко”. Мускулите на ръцете й са отпуснати, приличат на мехове, от които отдавна се е изцедила и последната капка вино, също, както и гърдите й, с огромни зърна, които заемат почти цялата повърхност, в морав цвят, целите в лишеи. Гръбнакът изпъва сухата кожа и така прилича на рисунка. Графитен, избелял рисунък, с остър щрих, върху пожълтяла хартия. Докато подсушавам кожата й, старецът вече се е изправил и чувам как тътри крака по плочките в коридора. Кашля, диша тежко, мърмори нещо. Оттук не мога да определя дали е недоволен, дали не сънува още или дали иска нещо. След малко ще чуя краката на първия попаднал му стол да изохкат, докато тежкото му, миришещо на сън, пот и умора тяло се отпуска въру него. Очите му ще забележат чашата с чай, с една бучка захар и една бисквита. Шоколадова. След топлината, мадам и „татко” най-много обичат сладкото. Баща ми ще протегне дясната си ръка със захабени кожички около ноктите, ще стисне малката бисквитка и след миг зъбите му ще нагризат на съвсем малки хапки какаовия десерт. Когато е преполовил чашата с чай, ние с мадам сме вече облечени. Тя, в изрядно изгладена сива пола, хубав бял пуловер. Бялото подмладява, освежава. Тя сяда да изпие чая си, и е негов ред. Дебелото му шкембе почти висва между краката, когато седнал на същия стол ми подава рамо, за да го измия. После второто. Прави се, че му е безразлично и затова предпочита да е груб. Гласът му шумоли край ушите ми „Студено ми е” или „По-леко, защото всичко ме боли”. Повтарям оживено заучените реплики – времето, новините, предстоящата разходка, хубавия, вкусен обяд след два часа, после мекия следобеден сън в успокояващо хладните завивки, после радиото, новините, после малкия коняк, за мен и него, после приглушения здрач, умората и пак съня.
Час и половина по-късно аз и двамата старци, той в черен панталон, огледално лъснати обувки с връзки, кафявата му риза и карирано сако, сме навън. Улицата, поне дотам, докъдето всяка сутрин стигаме, е дълга 50 техни крачки. Бавен ход, бавно и спокойно дишане. Гърло, диафрагма, корем и обратно корем-диафрагма-ноздри. Две вдишвания и две издишвания на всяка крачка. Общо пет движения по петдесет крачки. Това прави 250 премествания, 250 ъгъла, от които тясното пространство, в което тримата живеем, изглежда по различен начин. И сякаш се разширява. Обръщам внимание на мадам, после на татко, после на мадам, после на татко. Понякога се чувствам като жив метроном между старите им тела, а друг път като крачещ микрофон, от който излизат хаотични реплики, които на тях обаче трябва да звучат интересно. „Мадам, днес е сряда, мога да сготвя любимото ви меко и задушено пиле с розмарин, само бялото месо, с една скилидка чесън, и капка бяло вино”. Баща ми кима енергично с глава и промълвява като ехо „Вино, вино...” Виното е универсално питие и сякаш свързва спомените на хората. Универсалната памет на живите същества по планетата. После, стигаме до продавача на вестници, аз търся монети по джобовете си, поставям ги върху шарената сергия, продавачът ловко докосва ъгъла на вестника, който съм поискал и ми го подава. Сгъвам на две хартията, слагам я в джоба си и тръгваме обратно. А за вечеря, мадам, вегетарианско меню. Татко, любимите ти сини домати и доматен сос. Леко подлютени. 50 крачки на отиване, петдесет на връщане, светът е различен. Старците са оживени. Къщата ни посреща с друга светлина. Калъфите с очилата ги чакат на малката масичка до двете кресла. Събувам обувките им, свалям сакото на татко, хубавото, бледо зелено, толкова младежко манто на мадам, и ги оставям сами да потънат във вътрешността на къщата. Мама кръстосва крака и пантофът й висва във въздуха като от картина, потънала в прах. Татко бавно вади очилата, окичва ги върху огромния си нос, и зачита. Кухнята отново се върти около мен. Чиниите се удрят една в друга, звънът им отеква по коридора, докато стигне до ушите им. Това е животът, мисля си, миризмите, шумът, апетитът. Ръцете ми миришат на розмарин, обелвам сухите дрешки на скилидките чесън и с нож ги смачквам. Топлата вода отмива от мен миризмата, а слънцето вече се е прехвърлило от другия край на прозореца и затопля рамото ми. Усещам, че си тананикам. Някаква мелодия, която съм слушал като дете, от онзи стар и отдавна счупен грамофон, ме развеселява. Иска ми се печката да е висока и мама да ми изкрещи да не се приближавам до топлия котлон. Искам ми се краката ми да са с мънички, палави стъпала, да съм с къси панталони и ожулено коляно...
Масата е шарена с продълговатите кърпи, върху които след малко разцъфват двете порции, в тъмносини чинии, с жълти салфетки, а отстрани, в някаква геометрична символика нож, вилица и лъжица, две чаши със студена вода. Час спокойствие, в който родителите ми, които обичат да се обръщам към тях с „мадам” тя и неутрално той, се хранят. Той мляска, тя също, но по-тихо. Вкусно е. Той е забравил какво е чел, тя какво е чула и затова аз отново разгръщам вестника. Погледът ми бяга по черните редове, спирам дъха си преди по-дългите думи, а и след тях, правя пауза между изреченията, чета предимно обяви. Толкова са важни предметите за възрастта. Това, което съществува. Някой продава, а друг купува. Нещата менят собствениците си, завъртат се около толкова много хора, някои дори пресичат по няколко пъти земното кълбо. Ако изчисля колко километра извървяваме ние, трите фигури, на високия мъж, който се буди от светлината, и на двамата старци, то ще се окаже, че земята е плоска... Защото никога не се връщаме по друг път обратно вкъщи. Или пътят за дома е еднакъв, независимо от това от коя страна слънцето осветява планетата и как ние променяме света с дъха, броя на ударите на сърцето или пък стъпките си. Когато шумовете утихнат чиниите са вече празни, а родителите ми по-изморени. След час двамата отново ще спят, обърнати в две противоположни посоки в огромното си легло, а аз отново ще се радвам на снежните мехурчета на сапуна. Ръцете ми подпухват от топлата вода, а каналът на мивката къркори, облизал мазнината от пилето с чесън и розмарин. Докато старците са някъде в съня си, отново разгръщам вестника. Спирам на некролозите, разглеждам снимките, и поставям вестника при останалите. От вчера, от онзи ден, от преди... Вестниците, в които пише едно и също... Не. Светът, в който нищо не се случва. Или нищо, което да промени ъгъла ми на виждане, този, през който наблюдавам нещата.
До края на този пореден ден остават само няколко часа. След мъничко старците ще се разбудят, ще ги посрещна с какао, бисквита, усмивка, задъхано и весело говорене. Ще им пусна радио, ще се скарат или просто ще мълчат, татко ще се люлее на този стол нервно, а мадам отново наполовина ще събуе бежовия си пантоф. Къщата ще се завърти около мен, ще се закикотят леко иронично предметите, преди да се скрият в здрача. Ще направя вечеря. Вегетарианска днес, месна утре... После ще съблека старците, ще опъна чаршафите в леглото им, ще изгася осветлението и ще остана за малко сам в тъмното.
Това съм аз. Високият мъж, за който досега разказвах. Това бяха те – моите родители, за които излъгах. Защото ги няма. Разказвам на себе си тази история всеки ден. Сякаш светът ще свърши след малко. След този миг. Сега, когато погледна часовника си, на лявата ръка. Стрелките ще замръзнат. А в края, аз не искам да го изгубя. Написах всичко това, защото искам нищо и никога да не свършва. Светът това са три фигури и техните 50 крачки обратно към вкъщи.