автор: KBoianov

- Признаваш ли се за виновен?
Лилавите роби на обвинителите плуваха в перлената мъгла.
Сън ли бе това? Кошмар в мъглата на безвремието?
Спомних си за оня тържествен ден, когато бос и с бяла роба бях сред послушниците, които изричаха тържествената клетва:
„ In sanctum diem, in corporis Christem irurarimus.
In sanctum diem, in sanguis Christem irurarimus.”
Всеки послушник поемаше причастието- тялото и кръвта Христова, а после- свещеническите одежди.
Виновен ли бях, че се обрекох на Бога?

х х х

- Признаваш ли се за виновен?
Спомних си градината, където се разхождахме с моя наставник.
- Ти имаш разсъдливост и блестяща риторика. Но това не е достатъчно, за да служиш на Бога.- казваше той.- Думите са като суха мед, що звънка, ако в тях няма сърце.
- Как да влея сърцето си в думите?
- Бог е във всичко. Той е в онази капка роса на листото, в облака и мравката.
Трябва да усетиш Отца и свещеното Му дихание, обгръщащо всякое творение!
Усещай!
Виновен ли бях, че тогава не успях?

х х х

- Изповядай се! Отречи се от греха!
Вече преподавател по теология и риторика, имах собствена стая. Писалището бе наклонено, за да може да се чете и пише на рулата пергамент. Креслото бе удобно, но буйния ми нрав ме караше да се разхождам, докато вдъхновението ме навестеше и трескаво надрасквах прав думите на някое остроумие.
През отворената врата можеше да се види градината и градинарката- селско момиче, което подрязваше храстите.
Както винаги, Маргарита ме поздрави учтиво, оставяйки ръкавиците и ножиците.
Обичахме да се разхождаме из този зелен рай и да разговаряме за какво ли не.
- Виж! Днес розите са напъпили! Сякаш дишат и се усмихват!- бе казала тя.
Устните й, подобни на свежите розови листенца привлякоха целувката ми.
Разбрала истината, Маргарита ме отблъсна от светотатственото начинание,
сложила ръка на устата си. Очите й бяха изпълнени с изумление, когато побягна.
Грях ли бе, че се бях влюбил?

х х х

- Признаваш ли се в сквернословна ерес със светски мисли?
Гласът на съдебните заседатели беше като един- внушителен, страховит, обвиняващ...
Изпълнявайки задълженията си на ректор, бях занемарил разходките в градината, нито видях повече Маргарита.
Онази сутрин свежото утро отново ме примами към лехите с рози. Някои от тях бяха разтворили своите чашки. Пролетното слънце издигаше маранята от тях и те сякаш дишаха, както бе рекла Маргарита.
Розите бяха съединени с незрими нишки. Те поемаха от земята и небесата. Всичко бе съединено в удивителна хармония.
Всяко листенце бе разположено в съгласие с останалите- Божествената хармония, за която някога говореше моя наставник.
Възможно ли бе да се създадат правила на обноски, така че и между хората да е същото?
Осенен от идеята, нахълтах в стаята и потопих перо в оловната мастилница.
Червено. Важните неща трябваше да бъдат написани с червено- като кръвта Христова, която е Истина...

х х х

- Признаваш ли се в грешки като изповедник?
Никога няма да забравя онази вечер, когато Маргарита почука на вратата ми.
Валеше проливен дъжд. Бялата й блуза бе подгизнала, устните й трепереха и тялото й се отпусна в ръцете ми.
Настаних я в креслото си до огъня и й подадох чашата си с чай.
Дълго време тя не можеше да се съвземе, за да обясни ненадейното си посещение.
Годеникът й бе заловен от инквизицията и тя ме молеше да помогна...
На другия ден пристигнах в съдилището под предлог, че искам да изповядам затворниците.
- Обвинен си в използуване на отвари и заклинания! Признаваш ли се за слуга на дявола?
Нажежените железа се допряха до плътта и годеникът на Маргарита изпищя от болка.
Не можех да гледам повече мъченията на инквизиторите.
- Не заклинания!- Казвах Pater Noster!- достигна ме гласът на мъченика.
Тези думи ме стреснаха и уплашиха.
- Господ ще отсъди!- рекох си аз и се прекръстих...
Пабло от Кастиля бе изгорен на клада в петък на пазарния площад.

х х х

- Признаваш ли се за виновен?
Войната с французите вилнееше, но още по-страшна бе чумата.
При все това не можех да допусна жигосаните от болестта да бъдат погребани неопяти.
Изгубих броя на онези, които представих пред Отца в тези жестоки времена.
Двама души положиха скромния ковчег на блаженопочившата и се отдръпнаха.
Пристъпих до каруцата и разтворих одеялото, за да видя лицето. Зави ми се свят и се подпрях на дъските. Беше Маргарита.
Сините й очи бяха отворени и ме гледаха обвинително. Ръцете ми трепереха и нямах сили да ги затворя.Тези очи пронизваха душата ми с невероятна болка...
- Виновен съм.

х х х

Тъмницата. Две години на хляб и вода. Но по-страшно беше разкаянието, което ме измъчваше всеки ден.
- Господи, прости ми, че усетих Твоето дихание! Че съединих с него душата си, думите си.
Прости ми, че не опазих Маргарита и годеника й! Бях страхлив да се опълча на инквизиторите.
Прости ми, скъпа Маргарита! Разкайвам се с цялата си душа и те моля за прошка!
Прости ми, пресвета Богородице моя!...

Балтазар Грасиан почина на 6 декември 1658г. в Тарасона, Испания.