автор: zaltia

Мечтите свои дълго пазих,
в ъгълчето, тайно на душата.
Днес не знам защо послушах,
оня сив и скучен, разум от главата,
и всичките, на вятъра ги подарих,
мислейки, че ще избягам от тъгата...
Празнотата в мен започна да боли,
и от слънчевите багри на дъгата,
събрах си нови, приказни мечти.
Разгледах ги, по пътят към душата,
в тях отново беше...само ти...