автор: windi

Навсякъде откъдето минавали, по улицата се разнасял удивен шепот:
- Толкова хубава девойка никога не сме виждали в града! Коя ли е тя? Откъде е ?
До вечерта мълвата за невижданата хубост на девойката се разнесла из целия град.
Час-два след като девойката и старецът се настанили в страноприемницата, започнали да пристигат един след друг кандидати за женитба. Последен дошъл синът на най-богатия търговец в града. Той бил самоуверен и горделив, но това не му помогнало.
Анхея не пожелала да се срещне с никого и отпратила един по един всички кандидати.
- Дъще, ти си вече голяма, време ти е да се задомиш. Дойдоха да те искат първенците на града - избери си един от тях - придумвал я баща и.
- Не, татко, не желая да се омъжвам. А и никой от тези хора не ми е по сърце - отсякла девойката.
Старецът дълго се ядосвал на упорството на дъщеря си, но накрая се примирил и легнал да спи.
Когато се прибрали у дома, Анхея с нетърпение очаквала да настъпи следващият ден, за да се види със сърничката.
На следващия ден тя станала рано, изтичала до най-големия кипарис пред езерото и извикала три пъти: "Сребърно копитце!". Сърничката мигом се появила.
- Не стана така, както ти ми каза - започнала девойката. Онзи ден бяхме с татко в града и дойдоха няколко момъка да ме искат за жена. Но никой от тях не беше онзи, за когото ти ми говореше.
- Имай търпение, Анхея - отвърнала сърничката. - Няма да чакаш още дълго.
- Защо не ми откриеш тайната си, Сребърно копитце - примолила се девойката. - Знаеш, че може да ми имаш доверие.
- Не мога да сторя това - натъжила се сърничката. -Ако открия на някому тайната си, магията никога няма да се развали и ще си остана завинаги в този
образ, в който съм сега.
- А какво трябва да стане, за да възвърнеш предишния си образ?
-Трябва да срещна някой, който да ме обикне истински така, че да е готов да пожертва живота си за мене.
- О! Това не е невъзможно! - възкликнала Анхея.
После двете разговаряли още дълго, преди да се разделят. През следващите няколко дни те се срещали често, споделяли тревогите и вълненията си и неусетно се сприятелявали все повече и повече.
Една неделя привечер, когато Анхея стояла на брега на езерото и отново наблюдавала с възтор красотата на залеза, внезапно проехтял ловджийски рог. Нна полянката изскочили три големи ловни кучета и се затичали към нея. В този миг се появили няколко конника и един от тях извикал на кучетата да спрат. Мъжете загледали девойката, смаяни от необикновената и хубост. Тогава най-младият сред тях слязъл от белия си жребец и отпратил останалите.
Той се приближил и заговорил:
- Коя си ти, прекрасна девойко? И какво правиш сама сред гората, толкова делече от града? Не се ли страхуваш?
- Казвам се Анхея и живея наблизо заедно с родителите си. Свикнала съм да бъда сама. - Тя гледала с почуда хубавия момък, чиито дрехи били богато украсени със злато и сребро. - А вие кой сте и откъде идвате?
- Идвам от далече, от двореца. Царят е мой баща. Видял съм много красиви неща през живота си, но за пръв път виждам девойка като теб. Утре ще дойда пак по същото време. Ще ме чакаш ли?
- Да! - свела ресници свенливо Анхея.
На другия ден те отново се срещнали при езерото и радостта им била взаимна.Преди да си тръгне, принцът я попитал дали иска да стане негова жена.
- Но преди да се оженим, ти трябва да получиш съгласието на родителите си, а те едва ли ще одобрят избора ти. Аз съм само една обикновена, бедна девойка - възразила натъжено Анхея.
- Ще говоря с баща си, но какъвто и да е неговият отговор, не забравяй, че ще се върна при теб.
После те се сбогували, принцът възседнал верния си жребец и препуснал към двореца.