автор: Silver Wolfess

От капандурата нагоре – свобода.
Последна е, а тук е смрад и пепел.
Не искам да съм мравка, да мълча
и от трохи да си градя небетата.
На гръб ги влача, мъкна и вини –
за ябълката,
раждането,
Рая.
Животът със смъртта си се сдобри.
Защо му е до смърт да се сражава?
Омръзна ми, а имам още глас –
достатъчен за прошка,
вик
и полет.
Безплатно е за птиците, а аз
на покрива ще си оставя кожата.

… Изскърцват панти. Празна подир мен –
вратата маха със атритни пръсти.
Посядам на сбогуване. Рефрен –
като съсирек светлина – се вмъква:

… Когато люляците разцъфтят…
На слънце ненаситна съм. И жадна.
А Виа Долороса в този свят
е за човеци с изгреви в душата.
Това не е ръката ми. Крило
ще заплющи във синьото. Надолу.
Към земното разрошено гнездо
и може би след туй ще писне в корен.

… Щом люляците вънка разцъфтят…
Живее ми се всъщност. До полуда.
Във вятъра се влюбвам.
И в дъжда.
И мрака си в лилавото разчупвам.