автор: wingstofly

Днес отидох на неделната проповед
и свещеника говореше за скръбта
и как трябва да скърбим с надежда
и как трябва да скърбим с вяра в сърцата.

А как се скърби така?

Коя е тази надежда, покълваща
под черни воали от тежки спомени,
които те притискат към земята?
Коя е тази вяра,
способна да разреже като лъч
най-черния мрак,
да спре като бент
най-разрушителната река?

Да скърбиш - това е една
почти непоносима носталгия по любовта.
Да скърбиш, това е Смъртта,
която пише по стените на сърцето ти думи
и всичко, което чуваш
е това драскане по вътрешната му страна.
Да скърбиш - това е една
изпълнена с призраци самота.

И въобще -
какво разбират свещениците
от скръб и от тъга?