автор: ATROPA

143.
Слънцето не беше много доволно от искането на Баща си, тази сутрин, като изгрее, да проследи два обекта, но си спомняше как веднъж му беше издърпал ушите и зачервил бузите от плесници, така че, когато се издигна над хоризонта, първата му работа беше да открие целта, като насочи два лъча към дадените му координати.
И резултатът не закъсня.
Стефка още спеше, а Николай беше се събудил и се протягаше.


144.
За известно време ги загуби, но оглеждайки се внимателно ги видя да се качват в колата на Стефка и да потеглят към Бургас. Нямаше да му бъде трудно да ги наблюдава на пътя.


145.
Когато влязоха в града пак изчезнаха от погледа му и доста се изпоти, докато открие колата им да завива по улицата край Морската градина към хотел “Приморец”. Видя ги как паркират, слизат от нея и се отправят към входа.
Мисията му беше изпълнена. Баща му щеше да бъде доволен.


146.
Щастливи, радостни и усмихнати от пътуването, по време на което си казаха толкова неща и се целуваха дълго и ненаситно, когато спираха да почиват, Николай и Стефка влязоха във фоайето на единствения петзвезден Гранд хотел в Бургас “Приморец”. Впечатли ги изисканата аристократична подредба. Мрамор, разкошни мебели и картини на стената. Николай пошушна на Стефка, че му прилича на Ермитажа в Петербург, където беше ходил на екскурзия. Отправиха се към рецепцията, където едно красиво момиче им обясни с какви свободни места разполага хотела. Цените бяха зашеметяващо високи, но пък такова трябваше да бъде и преживяването. А и нали освен за изпитите на Стефка бяха дошли и да печелят. Очакваха ги Машините с Мидата и пещерата със съкровището. Така че, цената от 600 лева на вечер за малък апартамент (70 кв.) със спалня и дневна с мека мебел, голяма баня с вана и душ, и тераса с изглед към морето, не беше залък, който Николай не можеше да преглътне, след като си беше заложил апартамента с риск да го загуби, но пък и с възможност да спечели.
И то на няколко фронта.


147.
След като плати за една седмица, преди да паркират колата в подземния гараж, решиха със Стефка да не ползват асансьора, а да се качат по стълбите до петия етаж, да видят апартамента, а и да разгледат приказната обстановка. Защо ли на Николай всичко му напомняше за Зимния дворец, посетил преди години, когато екскурзоводката ги водеше да им покаже спалнята на Руската императрица Екатерина II и приемната на Руския цар Николай Първи, при когото Вълчан войвода е пратил своите хора да му предложат да освободи България, срещу съкровището, което след два дни, ако е верен сънят му, ще намерят?


148.
И двамата, зашеметени от щастие се изкачваха към “върха”. Бяха избрали апартамент на последния етаж, за да могат не само да чуват шума на морските вълни, но и да ги виждат пред тях, като на длан. Стигнаха да вратата.
Номер 70. Ха-ха-ха! 7 и 0. Или 0 и 7, върна се Николай във времето и си спомни за първите две числа на които беше спечелил в казиното, вечерта, когато се запознаха със Стефка. Погледна я. (И сега, както тогава, беше облечена в зелено, както нулата на рулетката.) И я попита, на кое число й прилича той. “Седем” – отвърна му тя и се прегърнаха, смеейки се.