автор: secret_rose

Златиста се пробуди тази утрин...
Дали да споделя със тебе чара и?
По ветровете - пухчетата луднали,
по връшниците - нежната омара...
Дали да ти разкажа, как лозницата,
приведена от плод, разпява слънцето,
или отрудените пътници в лехиците
понесли към дома си шепа зрънчица
наситнили са точици в очите ми.

Очите ми... - златоуханна Есен.

Човек без минало съм тук.
Не спят дедите ми
в уюта на безкрайната и песен,
подела синева от Одрин града,
разпуснала коприна до Ирана.
В сърцето ми тъгата сънно млада е,
душата ми се ражда всяка заран...
И любовта ми с нови стъпки зрее
до онзи залез тих, до всяка вечер
в които теб, Незнайниче, копнея.
В които съм на Изгрева обречена,
почти прилична още на момиче.

Златиста се пробуди тази вечност,
която с теб сърцето ми облича.