автор: Milvushina

Продължение от Паднала от небето (9)

В понеделник Сами се върна на училище във ведро настроение, което моментално беше помрачено отново. Той спря да брои колко пъти го блъснаха по коридора и му пръснаха вода в очите.
Във вторник някой размаза лепкава дъвка върху стола му; всички се смяха когато Сами се изправи, а той беше принуден да се прибере у дома с мръсни панталони.

Той знаеше, че бедата се задава когато видя Боби Сандерс и Лили Бронски да се идват към него на опашката в столовата. Те разблъскаха по-малките ученици, но Сами отказа да се помръдне от мястото си.

- Няма ли да направиш път на дамата, смотаняко? – каза Боби.
- О. Боби. Как не те видях. Мини, разбира се.
По-голямото момче презеленя от дръзкия отговор, а Лили Бронски дори не направи усилие да скрие насмешливата си усмивка.
- Май ми се правиш на много отворен – каза заплашително Боби.
- А ти ми се правиш на кретен само и само, за да се докараш пред някакво момиче.
- Някакво момиче? Я погледни пак с кого говориш?

Сами бавно изгледа Лили Бронски. Имаше атлетична фигура, гъста кестенява коса и големи, влажни кафяви очи. Миналата година Сами въздишаше всеки път, когато я видеше да минава по коридора. Сега се чудеше какво толкова й харесват, след като не можеше да стъпи и на малкото пръстче на неговата Лукса.

- Някакво момиче е, да не е ангел – каза му той възможно най-тихо, за да не чуе никой друг. – Хубава е, но носът й е твърде голям за лицето й, а устните й са твърде тънки.

- Сляп канален плъх – процеди Боби през зъби. – Няма кой да те учи на възпита вкъщи. Ще трябва аз да те науча на обноски.
- И сега какво, Сандерс? Ще ме набиеш пред всички в столовата?

Боби се огледа около себе си. Учениците на опашката бързо се отдръпнаха от него. Погледите на всички бяха вперени в тях.

- Хайде, Боби – каза Лили и го хвана за ръката, с която се канеше да удари по-малкото момче. – Тук смърди на канал. Загубих апетит. Защо не ме черпиш един обяд в ресторанта на Еди?

- Права си, мила. Ще тръгваме. Вонята е непоносима. – Той се обърна към Сами. – Внимавай, Барнс. Скоро ще си поговорим... на спокойствие.
След тази случка Ерик и Джорди казаха на Сами, че се страхуват за него и няма да го пуснат да ходи никъде сам. Следваха го като сянка до края на деня, но нищо друго не се случи. След посления час, обаче, Сами отвори шкафчето си, за да прибере учебниците си, а във въздуха полетя цветна бележка.

- Виж, нещо падна – каза Джорди и вдигна хартийката от пода.
- Хвърли я. Дори не искам да я поглеждам.

Джорди я отвори и рунтавите му вежди се вдигнаха. Той безмълвно я подаде на приятеля си. Сами очакваше да види картинка на обесен плъх или нова подмолна закана, но вместо това на бележката с прилежен почерк, който можеше да е само на момиче, пишеше: “Пази се. Много се пази.”

- Какво е това? – попита Ерик.
- Виж сам. – Сами му подаде бележката. – Не си я писал ти, нали?
- Не съм аз – поклати глава Ерик. – Не знам коя я е оставил, но те съветвам да вземеш това насериозно.

Двамата ми приятели изпратиха Сами до дома му с колелата, а на другата сутрин Ерик дойде да го посрещне. Четвъртък минаваше спокойно и в Сами се прокрадна надежда, че може би Боби вече е забравил за спречкването им в столовата. Стараеше се да прекарва колкото се може повече време с ангелчето и вече беше започнал да изостава с уроците. Предната вечер Лукса му беше дръпнала дълга поучителна реч и той с наведена глава й беше обещал, че ще мерки преди това да е започнало да се отразява на оценките му. Ето защо след часовете той не си тръгна веднага, а отиде в библиотеката. Джорди го последва.

- Благодаря ти, че си ми толкова добър приятел, но не може цял живот да ми бъдеш телохранител – каза му Сами.
- Дума да не става. Аз също имам да наваксвам.

Двамата учиха заедно близо час, докато Джорди прошепна на приятеля си, че трябва да го остави за момент и да отиде до тоалетната. Сами му махна разсеяно и продължи да пише домашното си. Минаха 20 минути, но Джорди не се връщаше. Сами се намръщи. Другото момчер не си беше тръгнало незабелязано, защото тетрадките му още стояха на масата.

Трябваше да разбере какво се случва. Сами заряза учебниците си в библиотеката – щеше после да се върне за тях – и излезе в коридора. Джорди не се мяркаше никъде. Момчето тръгна надолу по стълбите, когато чу познат глас.

Сами се разтреперя. Той излезе на двора през аварийния изход и ги видя. Уесли и Кевин бяха хванали приятеля му, който отчаяно му викаше да не се приближава. Боби Сандерс го чакаше с мазна усмивка на уста.

- Виж ти, виж ти. Размахай парченце сирене пред очите на плъх и той сам ще излезе от дупката си.
Студена пот обля Сами в миг. Той пъхна ръка в джоба си и силно стисна бялата панделка на Лукса, с която не се разделяше.
- Време е за уроци, отворко – ухили се неприятно Боби.
- Пуснете го – каза тихо Сами. – Той няма нищо общо.
- О, има, има. Ще ни бъде публика. Нали, Талбот?
Уесли дръпна грубо Джорди, който извика от болка.

- Това е между нас с теб, Сандерс. Само между нас двамата. – Трите момчета го приближиха застрашително. В очите им се виждаше желание да го наранят. Сами преглътна и стисна панделката още по-силно. – Кажи ми, какво ще разказваш утре? “Той е един очилат плъх, но ни бяха нужни само трима-четирима, за да го напердашим. За по-сигурно извиках подкрепление от отбора по футбол.”

- Млъквай, Барнс – викна му Уесли.
- Защо, защо пък не, Уес. Каналият плъх има право! Мога да му видя сметката съвсем сам, със затворени очи, докато с едната ръка свалям блузата на Лили. Ела ми тук, Самюел-Мамюел.

Сами застана пред него и свали очилата си. Виждаше го размазано без тях, но иначе рискуваше да бъде ослепен. Сърцето му биеше като лудо. Той не обърна внимание нито на виковете на приятеля си, нито на обидите, които сипеха момчетата, които го държаха. Ръката му докосна панделката за последен път. “Лу, бъди ми на помощ,” помисли си той, а на глас каза:
- Само не ме удряй силно, Боби.

Боби се засмя и небрежно замахна към него. Точно това целеше Сами. Той се изви рязко и се престори, че нападна противника си с юмрук. Боби, чиято усмивка бе преминала в съсредоточено ожесточение, мина крачка встрани, за да отбие удара му. Вместо да се отдръпне, обаче, Сами светкавично се премести напред и настъпи Боби с цялата си тежест.

По-голямото момче изрева и се хвана за глезена. Самюел с всички сили го ритна по десния пищял. Това разяри Боби, който отново замахна към него вече съвсем не на шега. Сами се наведе и избегна удара. Тримата наблюдатели извикаха в хор. Боби се обърна с гръб към тях и сграбчи противника си за рамото.

Сами сам се изненада с каква лекота се освободи от хватката на другото момче и изви ръката му. Часовете прекарани в невинно боричкане с коравото ангелчето и безкрайните тренировки по катерене го бяха направили много по-силен и бърз. Той нанесе на Боби серия от удари и накрая двамата се вкопчиха един в друг и се затъркаляха по земята. Виковете им огласиха целия училищен двор.

Сякаш продължиха да се бият цяла вечност, а бяха минали броени минути преди да се появят учителите. Директорът Фарел, запъхтян, идваше след тях. Някой хвана Сами през кръста и го дръпна назад, а друг хвана Боби, който крещеше и викаше.

- В кабинета ми. И двамата. ВЕДНАГА! – заповяда директорът.

-------------

Мисти запали поредната цигара. Ръцете й трепереха, но тя натиска газта. За пръв път й се случваше директорът да я потърси в болницата и да поиска да се срещнат незабавно. “Госпожо Барнс, Самюел днес се е сбил в училище,” й беше казал той по телефона. Мисти отказваше да приеме, че това е възможно. Нейният син беше кротко, тихо и възпитано момче. Той не налиташе на бой!
Мисти беше родила сина си още на 19, след като веднага след бала се омъжи за ученическата си любов Джордж Барнс. Винаги й се беше искало да има още деца, поне една дъщеричка, но съпругът й загина млад, а от него й останаха само старата къща и купища черно-бели снимки. Обезщетението й стигна да плати погребението и ипотеката, а после трябваше да се справя съвсем сама, с малко дете на ръце. Майка й от години живееше с третия си мъж във Флорида, а баща си последно чу пиян по телефона на Коледа през 1970 и му каза повече да не й се обажда. Мисти нямаше друг на света освен сина си. Всичко правеше за него и сърцето й се свиваше при мисълта, че някой ден скоро вече нямаше да може да се грижи на него.

А днес той се беше сбил в училище. Мисти нервно изхвърли цигарата през прозорчето и го затвори. Напоследък нейният Сами й струваше някак мълчалив, но щом го попиташе, той категорично отричаше да му се случва нещо. Беше започнал да се променя откак срещна новата си приятелка. Мисти много харесваше Лукса, но красиви момичета като нея ставаха кралици на бала, а не дружаха със скромни момчета като Сами. Майката понякога се съмняваше, че новата приятелка на сина й има някакъв скрит мотив, но й се струваше, че привързаността, която се четеше в очите й беше непресторена, затова мълчеше и не казваше нищо. Дали Лукса беше причината Сами да се сбие този следобед?

Мисти паркира до училището и запали още една цигара по пътя. Пред кабинета на Тревор Фарел тя пое дълбоко въздух, приглади полата си и почука. Плахо се здрависа с директора, който й посочи стола пред себе си и без заобикалки й разказа за инцидента.

- Синът ми не е побойник, господин Фарел – каза Мисти. Беше много бледа. – Нападнали са го и се е защитил.
- Вярвам ти, Мисти, но е разцепил устната на Робърт Сандерс. – Той замълча. – Познавам те откакто ти беше ученичка в това училище и държах да разговарям с теб лично. Всичко наред ли е у дома ви напоследък?

- Да не обвинявате, че не се грижа добре за сина си! – каза Мисти по-високо, отколкото възнамеряваше.

- Не ме разбирай погрешно. Смените ти в болницата са дълги и натоварени, а момчето расте без баща. Напослед нещо се случва с него. Все още е отличен ученик, но е разсеян в час. Вече не участва в допълнителни проекти както миналите години.

Мисти леко се усмихна.
- Това е нормално за неговата възраст, господин директор. Прекарва много време с приятелката си, новата ученичка.
- Имаш предвид Кейра Кинг?
- Не, казва се Лукса Деи. - Мисти я описа, а директорът поклати глава.
- Тази година имаме само една нова ученичка и тя се казва Кейра. Сигурна ли си, че момичето учи при нас? Мисти, откакто съм директор на това училище – повече от 15 години – тук не е постъпвала ученичка с това име.

-------------

Мисти намери сина си във всекидневната с насинено око в компанията на Лукса. Щом я чу да влиза, той скочи, а на лицето му се изписа молба.

- Мамо, мога да обясня – каза той.
- Аз по-добре да си вървя – каза тихо ангелчето.

- Напротив, Лукса. Много е хубаво, че си тук. Настоявам да останеш – каза Мисти. В тона й се прокрадваше необичайна за нея остра нотка. – Седни, ако обичаш. Самюел, как можа. Как можа да се сбиеш с три по-големи момчета! В училищния двор! Директор Фарел искаше да те острани от занятия до края на другата седмица! Едва го склоних, че за теб е най-добре да се върнеш в понеделник.

- Толкова съжалявам, мамо – каза Сами. – Те ме тормозят и днес не издържах. Защититих се.
- Хубаво! – каза рязко Мисти. – А ти къде беше през това време, Лукса?
- Аз ли? Не бях там. Не видях нищо.
- Вярвам ти, Лукса. Ако това изобщо е името ти.

Сами и Лукса се спогледаха и се втренчиха напрегнато в нея.

- Какво искаш да кажеш, мамо? – попита момчето.
- Говорих с директора. Той твърди, че в неговото училище няма ученичка на име Лукса Деи и никога не е имало. Защо не ходиш на училище, Лукса? От родителите си ли избяга? Кажи ми веднага и ще ти помогна, но в противен случай ще извикам полиция и ще обясняваш на шерифа. Чакам!

Лукса се разтреперя, а Сами нежно я хвана за ръка.
- Време е да й кажем, Лу.
- Какво да ми кажете? – каза Мисти. С ръце на хълбоците си, тя приличаше на голяма сърдита буква Ф.
- Покажи на мама, Лу.

Мисти я наблюдаваше внимателно. Ангелчето кимна и пусна ръката на приятеля си. Тя много внимателно развърза връзките на наметалото си и му позволи да падне на земята и да разкрие гърба й. За да й докаже, че са истински, Лукса застана с лице пред майката на приятеля си и размаха крила.

Изражението на Мисти се смени от критично в изненадано, а после премина в ужас. Всичката кръв се изцеди от лицето й. Тя падна в краката на ангелчето и започна да моли за милост и за прошка. Сълзите й покапаха по земята.
Събитията се развиваха много бързо и Сами гледаше всичко втрещен и не смееше да се намеси. Лукса видно не се смути. Тя се наведе над Мисти и много бавно и нежно докосна с пръсти брадичката на хлипащата жена.

- Изправи се, Мисти – каза й тя меко. – Така е. Аз не съм момиче, а ангел. Загубих се на Земята, а твоят син ме намери и се погрижи за мен. Сега той ми е скъп приятел.

Мисти обърна нагоре влажните си очи, а Сами се усмихна. Лукса съвсем не приличаше на нещастното и смутено дете, което беше открил в задния си двор. Пред него стоеше истински ангел и той го виждаше.

Лукса помогна на Мисти се изправи и се обърна с усмивка към приятеля си.

- Сами, моля те извади две чаши и бутилката вино, която стои на врата на хладилника. Налей ни и на двете. Имаме много да си говорим ние тримата тази вечер.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ,
което ще публикувам в началото на октомври, защото ще бъда извън страната до края на месеца. :)