Научих се да бъда алчна и хищна
към времето, което ми остава.
Прехранвам се от чуждите излишъци,
дояждам хорските минути слава.
Изравям миговете от казана, сграбчвам ги
и като пираня ги оглозгвам.
Гладът е бил и винаги ще си остане врабчов
и няма срам, и няма как да бъде грозен.
Така не случих през живота на обичане,
а може би не съм го разпознавала.
Гладът в душата ми е много личен.
Засищах го, но чувството оставаше.
Сега и на оскъдното се посвещавам
с презумцията за значимо и голямо.
Когато цял живот си разхищавал
разбираш смисъла на думичката „няма”.
Докато времето е господар всевластен
дали-или желанията ни се сбъдват,
задоволявам се и с залъците щастие,
с надеждата за ситост във отвъдното.