Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Kkkep
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14155

Онлайн са:
Анонимни: 537
ХуЛитери: 0
Всичко: 537

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2024 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаНой
раздел: Разкази
автор: verysmallanimal

Йоско погледна накриво любопитната сврака, кацнала на изсъхналия орех и продължи да блъска с чука по главината на каруцата. Птицата въртеше глава и го гледаше ту с едното, ту с другото око – като че искаше да се увери, че това което вижда е истина.
Пилешка му работа – мислеше си Йоско – не вземе да си търси червеи из градината, ами седнало да ме надзирава.
- Къш! – изправи се и замахна с ръка – Ай къш от тука!
Свраката се стресна и хвръкна нанякъде. Останал сам, Йоско свали сламената шапка от главата си, плю в праха под краката си и се пресегна за шишето с вода. Ако и да беше краят на септември, ама слънцето напичаше от сутринта и, види се, денят щеше да е горещ. Затова беше станал толкова рано – искаше да потегне каруцата до обяд, та като дойдат Мето и неговите хора да е готова за товарене.
- Добр’утро бе, арап! – комшията Христо се подпираше на оградата с цигара в уста – Какво си се разчукал от сабале?
- Бе чукам аз...главата си чукам...да не те събудих?
- То да събудиш заспал човек бива, ама такива като нас, дето се въртят из кревата цяла нощ – няма как. Я ела изпуши една цигара, че да те питам нещо.
Йоско пусна чука на земята, приближи се до оградата и взе цигара от кутията, която Христо протягаше насреща му. Запали, пое дим надълбоко и се закашля.
- Питай каквото имаш, че трябва да я потегна тая пущина – нали я виждаш, че хептен се е разкрачила.
Бай Христо оглеждаше двора:
- Бе мислех си, като си рекъл да тръгваш, дали няма да се спазарим за лозето, а? Сега нямам много пари, ама като се върне дъщерята от Италия ще ти пратя. Не е хубаво тъй, но нали знаеш каква е хавата. Пък знаем се от толкова време – няма да те излъжа. Михал нали се отказа?
- Отказа се. Що да не се откаже – туй лозе работа иска, пък той едва мърда – Йоско се усмихна – Ми ти бе? На теб за какво ти е, нали си имаш?
- А, на мен...хич не ми е зор на мен, ама за децата – на тоя винце да пратиш, на оня ракийка – ей тъй, да има. И нали все обещават, че ще идват да помагат, та рекох си...
- Аааа, ще дойдат ми, как няма! – Йоско се запъна – е, миналата година нали дойдоха? По едно време с моя Мето дойдоха – натовариха бурканите и тубите, рекоха „Мерси” и готово. Те и сега така ще дойдат, да знаеш.
- Е, хайде сега и ти...
Двамата се умълчаха, всеки потънал в мислите си. Мисли като ей тоя път отвън – ровнеш с крак и се вдига прахоляк до небето. И нищо не се вижда напред – ни слънце, ни къщи, ни живот. Погледнеш назад, там се мержелеят някакви неясни фигури,шават насам-натам и сякаш те мамят да се върнеш. Да, ама връщане няма.

Коренът на Йоско, ако циганите имаха корен изобщо, беше от Виден. Там се роди, там тръгна на училище – мераклия беше баща му, искаше да си изучи децата. Тъкмо изкара четвърто отделение и рекоха да правят язовир Копринка. И така стана, че селото трябваше да остане под водата. Няма искам, няма не искам – събра народът кой каквото можа и се изсели. Повечето тръгнаха към Павел баня, че близо беше, ама йосковият баща друго реши и се заселиха в Запалня – имаха някакви роднини там, че да им помогнат с настаняването уж. Те че помогнаха, помогнаха хората – за няколко месеца вдигнаха малка къща в махалата, баща му си намери работа в стопанството и като че нещата се наредиха.
Йоско порасна в Запалня, изучи до осми клас и започна работа при баща си. Уреди се да изкара курсове за тракторист и вече мислеше да се жени за Роска, когато и тук решиха да строят язовир. И пак тяхното село щеше да е наводнено.
- Какъв е тоя моят късмет бе – тюхкаше се баща му – дето ида, все вода ни залива. Къде да се завирам, че да мирясаме най-сетне? Циганска работа!
И отново събиране на багажа, товарене на каруци и преселване. Този път в Твърдица. И пак зор – къща да вдигаш, работа да търсиш – не е една беля. Йоско започна в мините, Роска – и тя с него. Прибра я, ожениха се набързо и се завряха в теснотията при родителите му и двамата му по-малки братя. Мина година и взе да го хваща саклет – уж добре плащаха в мината, ама все не можеше да спастри някой лев за своя къща. Вднъж отидоха с Роска на сватба в едно село – Зелена гора. Зелена, ама селяните си му викаха по старому – Пишманлии. Както и да е, за два дни в Пишманлии селото му падна на сърце – хубаво място, а и хората читави изглеждаха – и решиха да се преместят тук. Този път беше лесно – какъв багаж имат двама млади? В края на селото се продаваше една къщурка, взеха пари назаем от родата и готово. Доволен беше – веднага се намери работа с трактор в стопанството и не трябваше да гълта прахоляците в рудника, Роска също започна работа – като доячка.
- Ей, на високото избяга! – смееше се баща му – тоя път няма да има язовири май, а?
И потръгна уж – с две заплати и мерак за работа нещата взеха да си идват на място. Върнаха борчовете, стегнаха къщичката за няма и година и ей на – Роска забременя. Първо едно – Мето, най-големият, а после и две близнета. Мерак му беше на Йоско за още деца, но Роска се повреди нещо след близнетата и така останаха с три деца.
Полека лека си намери няколко приятели, а най-близки станаха с Христо, комшията. На една възраст бяха, с един акъл и речеха ли нещо да направят, нищо не им се опираше.
- Ей, арап – така му викаше Христо – ама голяма работа сме с теб, ще знаеш. Хич не съм мислил, че циганин може да е такъв работяга. Има нещо сбъркано в тебе, слушай какво ти казвам.
- Няма сбъркано бе, Ристо, намерил съм си мястото, това е цялата работа. То, нали знаеш, като камък в дувара – туриш го на точното място и заспива – смееше се Йоско.
И – като камък – с годините се наместваше, потъваше надълбоко. Край, казваше си, това ще е от тук насетне, няма хър-мър.
Децата растяха, те с Роска старееха. Мето се ожени в Сливен, а близначките се запиляха по Бургас, в къщата стана просторно, но прекалено тихо. После Мето взе да праща неговите дечурлига на село при баба и дядо, та поне лятос имаше живинка из двора. Не е като да нямаше животни – и крава, и кокошки, и две кучета – ама като пищят деца наоколо си е по-друго.
Като дойдоха големите промени хората по малките села последни разбраха какво става. Последни разбраха, но пъри ги удари – изпозатвориха сума цехове, стопанствата взеха да раздават добитъка и земята. И нали свикнали на една оправия, след първата радост селяните се постреснаха – ами сега? То хубаво, че си взел някой и друг декар земя, хубаво, че в дама има не една, а две крави, ама всичко туй иска да го коланиш, да го работиш, че и къща да храниш. По-окумуш дето бяха хич не чакаха камбаната да удари – кой купи трактор, кой сушилня, кой мандра, земя под аренда взимаха и с много скърцане, много псувни и сълзи селото се изправи на крака. Изправи се то, ама краката му хилави – повечето от младите се юрнаха надолу, към градовете, а от там – към чужбина. Нямаше ден някой да не си хване партакешите и да запраши нанякъде. Останаха будалите и тия, дето така дълбоко се бяха вкопали в балкана, че не можеха да помръднат – като Йоско, например. Обаче, нали корава семка, не се дадоха – земята отиде под аренда, а двамата с Христо построиха нов обор – курдисаха дванайсет крави и със старите вакуумни гюмове от бившето стопанство дояха и продаваха мляко. И христови бяха останали сами – децата им се разпиляха като йосковите, та двамата с жените си опъваха каиша. Както се казва, дупе знае две и двеста.
Мето замина за Гърция – в началото береше маслини, а после се уреди като келнер някъде по Халкидики и взе семейството си там. Веднъж в годината се връщаха за две-три седмици, колкото да зарадват старците, дето има една дума. Близначките бяха в България, но идваха по-рядко и от метови. Йоско и Роска не се сърдеха – децата си имаха свой живот и свои кахъри, няма да седнат за тях да мислят я. Така беше и у христови – синът му в София, дъщерята в Италия. Омъжи се там, детенце си роди и редовно пращаше снимки. Събираха се понякога вечер и разглеждаха пустите снимки и се дърляха – къде било по-хубаво, в Италия или в Гърция. Хвалеха се, ама с половин уста, че ги болеше – ей на, внучето на христови станало вече на две години, а очите му не са виждали още. Освен на снимка.
И така селото се свиваше, свиваше, докато стана незабележимо за управниците в града. Някакъв кметски наместник се въртеше из общината, ама то като няма пари за нищо, за какъв дявол ти е наместник. Каквото се развалеше така си оставаше – кърпеха уж тук-там, но то колкото закърпено, толкова и държи – вятър работа. Събираха се, приказваха, искаха пари от арендаторите, но пари от богат човек взимат ли се?
Пътят, дето водеше от Пишманлии към равното долу, дето беше асфалтиран едно време – изровиха го дъждовете и ледовете, зяпнаха едни дупки – няма минаване. А миналата година един участък – там, където пресичаше дерето, се откъсна и се срина надолу, та сега имаше само половин път. И както вървеше работата скоро и тая половинка щеше да изчезне.
Един ден се получи писмо от Мето – скоро пристигал, да се готвят, че ще ги вземел при себе си. Това село, пишеше Мето, е на умиране вече и догодина, като се срине пътят нацяло, там ще си пукнете. Ха сега де!
Минаха два месеца и ей ти го синковецът пристига – поналял се в кръста, види се широко му около врата. На шега, на майтап, кандардиса Йоско да продаде каквото може и да тръгва. Разтича се, намери мющерии за къщата, а оборът и кравите щяха да оставят на Христо, пък той полека ще ги изплаща.
Не една и две нощи осъмваха с Роска – ами не е лесна работа да зарежеш всичко и на тия години да се затириш на майната си, колкото и хубави да са снимките от там. Христо си траеше – какво да каже човек, като вижда накъде отива работата. Траеше си, но Йоско го виждаше – криво му беше, много криво. Малко ли години изкараха заедно?

- Абе, арап, ти нали си ми разправял как сте бягали от ония язовири, а сега от какво бягаш?
Йоско се сепна:
- Какво? Какви язовири бе?
След това се сети за какво говори приятелят му:
- А...то беше друго...
- Друго, я. Бетер язовир стана – половин село се изподави.
Христо се опитваше да се шегува, но гласът му го издаваше, че невесели мисли се въртят из главата му. После отвори портичката между двата двора, приближи се до каруцата и ритна едното колело:
- С тая каруца няма да стигнеш до Гърция, приятел. И какво ще натовариш в нея?
- Стига си ме дъвкал – Йоско знаеше, че оня само го будалка – знаеш, че тръгвам без нищо. Ще идва едно момче да пазарим каруцата, затова я потягам малко.
Не им вървеше приказката. Каквото и да се опитваха да кажат, все около заминаването на Йоско се въртеше. По едно време на Йоско му хрумна нещо:
- Искаш ли да впрегна и да идем до лозето? Хем да видиш какво купуваш, а?
- Какво да го гледам бе, малко ли съм копал на това твойто лозе, та да го гледам сега? – Христо замълча за миг – Ама като си рекъл, да идем, що пък не.
Йоско отиде да изведе коня и двамата бързо го впрегнаха. Кончето беше дребно, но пъргаво и от една дума разбираше кога чорбаджуята има мерак за кушия – едва качили се, то навири уши, изпъна врат и леко затича в тръс. Пътят за лозята се отбиваше току преди онова място, където шосето беше пропаднало и тъкмо да извият натам, автомобилен клаксон ги спря. От другата страна на съборения път беше спрял голям червен пикап, а до него Мето енергично размахваше ръце:
- Тате, ей, тате! Момчето го е страх да мине, я ела ти с каруцата – таман на място ще я спазарите, а тате!
Христо скочи от каруцата:
- Я се оправяй ти, пък аз ще пусна една вода и ще те чакам тук.
Йоско бавно подкара коня към тясното място. Като стигна слезе от каруцата и се огледа – на едната страна скалите се издигаха отвесно над пътя, а от другата страна стръмно се спускаше дерето – чак до акациевата горичка в ниското. Обърна се назад – под слънцето малкото село се свиваше засрамено, а крайните къщи се кривяха със слепите си прозорци и сякаш искаха да се заровят в земята. Ръцете на Йоско трепереха, а адамовата му ябълка подскачаше нагоре надолу. Той постоя малко така, навел глава, а после се усмихна леко.

Христо беше седнал на един камък край пътя и замислено дъвчеше една тревичка, когато до него изтрополя каруцата. Йоско се наведе към него и, ухилен като хлапе, му подвикна:
- Айде бе, ей! Оставихме жените сами да доят! Я си вдихай задника, че сума работа има за вършене!


Публикувано от alfa_c на 16.09.2012 @ 11:29:00 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   verysmallanimal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4.6
Оценки: 10


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

20.06.2024 год. / 05:31:27 часа

добави твой текст
"Ной" | Вход | 9 коментара (20 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Ной
от anonimapokrifoff на 16.09.2012 @ 11:57:18
(Профил | Изпрати бележка)
Тая нива, дето я ореш, сееш и жънеш, дъхав хляб дава - отначало ти нагарча залъкът, но после остава сладост. Разкриваш ми свят, който не познавам добре - имаш благодарностите ми на читател.


Re: Ной
от verysmallanimal на 16.09.2012 @ 13:03:09
(Профил | Изпрати бележка)
:) Това правим тук всички - подаваме си през синора шепа светоусещане. И се обогатяваме един-друг:) Колкото залци съм отчупил от хляба ти, все ми се е усладило.
Благодаря ти, Анониме!

]


Re: Ной
от lordly (lordly@mail.bg) на 16.09.2012 @ 12:05:45
(Профил | Изпрати бележка)
Леко ти върви приказката, драги, но бразда отдире й остая!


Re: Ной
от verysmallanimal на 16.09.2012 @ 13:04:28
(Профил | Изпрати бележка)
:))
Трудно се заличава бразда в тая кал, дето сме я нагазили....
Благодаря ти, Lordly!

]


Re: Ной
от boliarkabg на 16.09.2012 @ 12:17:20
(Профил | Изпрати бележка) http://boliarkabg.blogspot.com/2011/10/blog-post.html
вечно язовири ни заливат и все се изселваме,изселваме...дано някой ден сме наистина на най-високото,че да си останем където всеки е "първо мляко засукал". Поздрави!


Re: Ной
от verysmallanimal на 16.09.2012 @ 13:05:59
(Профил | Изпрати бележка)
............
Абе...да не излезе, че най-високото е два метра под земята.....:))
Благодаря ти, болярке!

]


Re: Ной
от secret_rose на 16.09.2012 @ 12:21:33
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Влязох да се обадя и аз - много хубав разказ...
Останах си така да гледам нататък, къмто Гръцко... Напоследък накъдето погледне човек, все Ноеви очи засича...


Re: Ной
от verysmallanimal на 16.09.2012 @ 13:08:13
(Профил | Изпрати бележка)
....
Дааа, тъжна работа. Сами си правим потопите, сами си строим ковчезите, сами ги потопяваме...
Благодаря ти, secret_rose!

]


Re: Ной
от _katerina_ (lili_ket@abv.bg) на 16.09.2012 @ 12:40:57
(Профил | Изпрати бележка)
Много човешки разказ,бърка в душата...
Поздрави:)


Re: Ной
от verysmallanimal на 16.09.2012 @ 13:09:37
(Профил | Изпрати бележка)
Те душите са затова...:))
Благодаря ти, Katerina!

]


Re: Ной
от Boryana на 16.09.2012 @ 15:35:52
(Профил | Изпрати бележка)
Да... Ной ще бъде този, който остане...
Не е лесно да си Ной във време, в което потапят страната ти.
Поздрави за човешкия и прекрасно написан разказ!


Re: Ной
от verysmallanimal на 16.09.2012 @ 17:00:06
(Профил | Изпрати бележка)
:)
А аз благодаря за чудесния прочит!

]


Re: Ной
от zebaitel на 16.09.2012 @ 16:25:29
(Профил | Изпрати бележка)
Права е Боряна - Ной ще е този, който остане! Само дето много време стана вали, а Арарат се крие в мъглата. Здравей, VSA!


Re: Ной
от verysmallanimal на 16.09.2012 @ 17:03:17
(Профил | Изпрати бележка)
Чудя се - няма ли си всеки от нас по един Арарат. Вътре в себе си...
Привет, zebaitel!

]


Re: Ной
от vladun (valdividenov@abv.bg) на 17.09.2012 @ 00:08:58
(Профил | Изпрати бележка)
Камък да стиснеш - сълза ще пуснеш, майсторе!!!


Re: Ной
от verysmallanimal на 17.09.2012 @ 00:53:45
(Профил | Изпрати бележка)
Бих искал да мога да развеселявам децата, както ти умееш :)
Благодаря, Влади!

]


Re: Ной
от mariniki на 17.09.2012 @ 22:10:12
(Профил | Изпрати бележка) http://mariniki.blog.bg/
по човешки простичко... с благост...
написано... с памук душичката ти вади..
класика си, Вакрилов...
почитания...


Re: Ной
от verysmallanimal на 17.09.2012 @ 22:51:00
(Профил | Изпрати бележка)
За обикновените хора - простичко се пише :)
Благодаря ти, mariniki!

]