автор: mamasha

Куда уходит детство,
В какие города,
И где найти нам средсто,
Чтоб вновь попасть туда...
Л. Дербенев, “Куда уходит детство”


Лято е. Кайсията на двора е узряла и мама и леля от сутринта са заети да правят зимнина. А край тях като гладни котета се усукваме двамата с Папи.
Папи всъщност е Пламен и ми е братовчед. От София. Уж ми е батко, ама какво са осем месеца! Пак сме си добри другарчета във всички игри и лудории. Наоколо няма други момчета, негови връстници, а по-големите не го искат в компанията си. Хем е по-малък, хем е софиянче, сиреч не е от нашите.

- Я па тия, к`во се дуят - казва Папи.

После добавя едно “Много важно...” с тон, който означава: “Никак, ама никак не сте ми интересни, има с кого да си играя.” Така де, дворът е достатъчно голям, двамата си уйдисваме на акъла и това ни стига, за да си прекарваме добре.

Та въртим се ние край мама и леля, разсейваме ги с приказки, а очите ни са вперени не толкова в измитите и нарязани плодове (вече сме преяли с тях вчера, докато помагахме да оберат дървото), колкото в обелените ядки в голямата стъклена купа, сложена в средата на масата – стратегия на двете жени, за да не можем да я стигнем. Не много успешна, разбира се, защото, докато се усетят, сме напълнили шепите и, оттегляйки се победоносно, се изкатерваме по тарабите до покрива на сайванта. Лягаме на топлите керемиди, хрупаме белите ядки и предвидливо чакаме да мине ядът на мама и леля. А междувременно замисляме поредната си игра. По наше време нямаше Интернет, електронни игри и други такива гевезелъци. Затова сами си измисляхме забавленията. Но кой знае защо, на възрастните все им се струваше, че правим бели. Пък ние просто растяхме. И опознавахме света около нас по наш си, детски начин.

Папи предлага да си играем на фризьор. Преди да дойдат в Шумен, майка му ходила да си прави “горещо къдрене” в някакъв модерен софийски салон и той е страшно впечатлен от всичко, което е видял. Непрекъснато разказва по нещо интересно или имитира някого от тамошните фризьори.

- Добре де – питам, - как ще го направим това горещо къдрене?
- Не бе, Юлешко, няма да се къдрим. Ще се подстригваме. Проста работа е – вземаш ножицата и...

Речено-сторено, то колко им трябва на две хлапета. Когато суматохата на двора затихва - бурканите са напълнени, затворени и наредени в казанчето на огнището до голямата каменна чешма, двамата се смъкваме долу и тихомълком влизаме вкъщи. После, въоръжени с ножица, гребен и кърпа, (огледалото беше прекалено голямо и решихме, че може без него), се изхлузваме през прозореца на дядовата стая – все пак по-бързо и по-безопасно е, отколкото да минаваме през коридорите и стълбището. И бегом - в задния двор. Тук е тихо и възрастните не ни безпокоят, освен ако не е време да хранят Шаро – дядовото куче. Днес обаче дядо е отишъл до лозята и е взел Шаро със себе си. Така че няма опасност да ни попречат.

Папи ме бутва на дънера, дето есенес татко цепи дървата, преди да ги нареди под сайванта, мята на врата ми кърпата, хваща между пръстите си снопче коса и клъц - кичур подир кичур... И току си мърмори, подражавайки навярно на някого, когото е чул в салона: ”Ето тук трябва още малко...Тук ще вземем по-ниско... Сега тук... Така... Готово... Честито!”.

Потърквам с ръка голия си врат и ме обзема някакво неясно безпокойство. Ама все пак братовчедът е виждал какво прави истински моден фризьор, а мен досега ме е подстригвала само съседката, леля Зорка. Какво ѝ разбира на нея главата от фризьорство.

После Папи сяда на стария дънер. А аз вземам ножицата и започвам. Неговата коса е къса и ми е трудно да я захвана между пръстите си. Затова опирам ножицата о главата му и режа, колкото успея. Получават се широки ивички в средата, после над ушите... Вие да не си мислите, че тая прическа на пътечки са измислили днешните тийнейджъри. Как ли пък не! Че аз я направих още в онова далечно време на нашето детство, когато с братовчед ми си играехме на фризьор. Но нали всичко ново всъщност е добре забравено старо...

Оглеждам клиента си от всички страни, потърквам ръце и със задоволство казвам: “Готов си! Честито!”.

В това време в предния двор се чува дядовият глас – дошъл си е. Доволни от новия си външен вид, двамата хукваме нататък.

Е, вие можете да си представите реакцията на възрастните, като ни виждат. Мама хлъцва, леля се развиква... Останалото го оставям на въображението ви...

Наказаха ни. Една седмица никакво мърдане вън от прага, никакво тичане до съседите, никакво катерене по дърветата. Ходене до Кьошкьовете или поне до парка, който е само през една улица от нас - дума да не става!

След случката мама цял месец забраждаше остриганата ми глава, а Пламен ходеше с нахлупен каскет. Даже на двора. Да не се вижда прическата му нула номер. Само веднъж дядо ни съжали, наруши тайно родителската заповед и ни заведе в парка, за да ни снима за утешение при негов приятел, фотограф.

Понякога, когато ми е особено тежко, отварям албума и гледам тази снимка – малкото момиче със забрадка на главата, с тънка рокля и с набрани чорапи с дупка, което седи в скута на възрастен достолепен мъж,малкото момче с каскетче и къси панталонки, което гледа намръщено и сърдито...

Взирам се в двете детски лица. И хем ми е смешно, припомняйки си всички дребни и не толкова дребни бели, които сме правили, хем ми е тъжно. Ех, ако можеше за миг, само миг, да се върна в света на детството и да отдъхна от напрегнатото ежедневие. Но, както се пееше в една хубава песен, “туда дороги нет”.

Детство
Куда уходит детство