автор: fadul

Днес Царството на мръсните пръсти имаше национален празник – 20 години, откакто пресъхна и последното езеро. Еуфорията беше обзела всички – от кутрета до палци. Празнуваха дори средните пръсти, иначе известни с трудния си, затворен характер, както и безименните, които по принцип никой не забелязваше, освен в дни като този.
Тържеството започна с възстановка на историческите събития на окончателното Освобождение от всякакви водоизточници. След това тръгна литийно шествие с Великата помпата и Сакралния маркуч, благодарение на които успяха да прехвърлят и последната капка вода в съседното Кралство на сплъстената коса. Още тогава от Кралството прекъснаха всякакви отношения с вероломните си съседи, и моментално изтеглиха посланика си за перчема. В Царството на мръсните пръсти обаче въобще не се впечатлиха от хода на крал Лимба втори, тъй като без друго смятаха сплъстените за скрити чистофайници: неведнъж на границата бяха залавяли сплъстени, които носеха със себе си шишета, ПЪЛНИ С ВОДА!! Обясненията им, че им трябвала за ондулация, бяха смехотворни, и те самите съзнаваха това.
Шествието спря насред полето, което едно време беше дъно на последното езеро. Благодарствената молитва литна като хвърлен камък към небето, достигна покоите на Великия пресушител, и се върна, оплодена с благословията Му! Народът ликуваше. Патриарх Папилар целуна машинните мощи, след него това направи и цар Фаланг. Златният пръстен светеше на главата му, отразил цялото слънце на света. До вечерта всеки един от поданиците беше целунал Помпата, и беше оставил листче с най - съкровеното си желание в резервоара й.
Изведнъж се чу далечен гръм. Всички се спогледаха, след това обърнаха нокти към небето, и видяха група черни облаци бързо да доближават. В Земята като една човешка длан първо настъпи объркване, което прерасна в истински ужас при първите капки. Нямаше къде да се скрият, колкото и бързо да тичат…
На сутринта полето беше пълно с измити пръсти. Ято гарвани се рееха отгоре и се готвеха за пиршество. Малкото оцелели с кал под ноктите се мъчеха да ги разгонят, но напразно. От купчината тела се изправи един показалец, чието мастилено петно дъждът не бе успял да отмие:
- Покайте се, грешници! Трябваше да послушате звигоите и да опазим и душите си мръсни, за да не ни стигне головодния гняв! Вместо това предпочетохте да им се подигравате и да ги сочите като прокажени.
- Не ги ли сочеше и ти, показалецо, че си тръгнал да ни поучаваш?! – с последни сили попита един среден.
- Сочих ги, но знаех, че това петно, което навремето ми лепнаха, ще ме пази. Затова не се страхувах да бъда като вас.
Гарваните се спускаха все по – ниско. Средният пръст се издигна за последен път към небето, но маникюра бързо му изтичаше. Той падна на земята, а там горе Великият пресушител гузно отпи от чашата с вода.