автор: abonat

Нощта се спусна като кръв
от болнична пипета.
На спирката пристигнах пръв,
зачаках МПС-то.

Но ето че над знака „стоп”
във мрака светна стая,
и сякаш през колоноскоп
надзърнах аз във рая.

Там вътре някаква жена
почистваше фасулец;
извит кифозно бе гърба,
като в третичен луес.

И аз, поглъщайки смутен
небрежната й поза,
примрях, подобно пациент,
поставен под наркоза.

Да можех да напиша химн
за устните й, брате –
на белодробен паренхим
напомняше цветът им.

Коса – златисто кадифе
по раменете голи,
вълниста като ЕКГ
на исхемично болен,

гърди – достойни за харем
на дърт петролен чичка
(при постмортален емфизем
така изпъква всичко),

ръце – по-фини от неврон,
очи – венозно сини –
не можеш да не ахнеш, щом
си следвал медицина...

О, време, спри! Бях убеден,
че спуквам тестикули.
Но в този миг едно перде
прозореца забули...

Отдясно се разнесе шум,
пристигна МПС-то,
и аз, проклинайки наум,
като във транс закретах...

***

От този ден се разболях
от някаква прокоба.
На работата – пълен крах...
Що хора вкарах в гроба...

Развил съм някакъв синдром –
пристяга ме далака,
сърцето тропа като кон,
на спирката щом чакам....

Тъй може би ще си умра
от болест непозната,
без даже и да разбера
как казва се Жената...