автор: ATROPA

24.
Куфарът имаше три прегради.
В първата...
... бяха скътани съвсем нови архиерейски одежди.
Седем на брой. Колкото са даровете на св. Дух. А именно: стихар, епатрахил, пояс, наръкавници, сакос, омофор и набедреник.
Николай ги разгъна със страхопочитание. Знакът беше ясен. Неведомата ръка на Господа го беше посочила за духовен наследник на починалия Владика.
Две от одеждите сакос и омофор бяха характерни само за епископския чин. Тях ги разгледа по-внимателно. Той знаеше, че сакосът в духовен смисъл означава вретище и с цвета си напомня червената риза, в която е бил облечен Спасителят. А можеше и той да облече някога такава риза, но като че ли на него щеше да му приляга повече усмирителна.
Омофора беше широк и дълъг плат с множество изображения на св. кръстове, който той преметна през раменете си и краищата му се спуснаха пред него и отзад. В духовен смисъл той изобразяваше заблудената овца, каквато несъмнено беше и той.
С тези дрехи той можеше да извършва служби и да благославя града.
Но му трябваше още нещо.
Внимателно отвори втората преграда.

25.
В него имаше богослужебна кадилница, изработена от месинг, позлатена и пищно украсена с орнаменти и цветни камъчета, с поставени на нея дванадесет звънчета, които разбуждат позадрямалите богомолци при всенощните бдения. А при него да прогонят нощните му комарджийски похождения.
Имаше на пакетчета гръцки тамян и малки, кръгли хапчета пресовани въглища.
Но това, което прикова вниманието му беше правоъгълна метална кутия с размери 15 на 10 на 3 см, която излъчваше невидима енергия. Той знаеше, че съгласно известното уравнение на Айнщайн (E = m.c2) енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светлината на квадрат. Или ако умножи масата на тази вълшебна кутия по скоростта на светлината на квадрат той щеше да притежава енергия, с която да бъде способен да преобрази света.
В такъв горе-долу вид бяха мислите му преди да я отвори...

26.
Не му беше много трудно да отвори кутията. даже му се стори, че капакът сам се надигна и падна настрани. Вътре имаше сгънато на четири правоъгълно парче плат от коприна. Прекръствайки се го разгъна и положи на масата.
Целият изтръпна. Това беше Антиминс. Един от свещените предмети при богослужение. Досега не го беше виждал толкова отблизо. По време на литургия със затаен дъх следеше как свещенослужителят излиза с дискос с чаша вино и хляб, символизиращи кръвта и тялото Христови и влизайки през царските двери (централната врата на олтара) ги полага върху Антиминса и произнася тайнствените думи, чрез които става освещаването на хляба и виното и те се превръщат в тяло и кръв Христови. Даже понякога му се струваше, че вижда как лъч от Христос слиза върху тях и ги освещава. Той знаеше, че без Антиминс литургия не може да се отслужи и всъщност Антиминсът замества Светия престол, който е символ на Христовото погребение и възкръсналия от този гроб Спасител. И върху камък да се постави играе ролята на олтар, а от духовна гледна точка означаваше неведомото присъствие на Божията Благодат и на самия Бог.
В горната част на Антиминса трябваше да има зашита костичка от светец. Интересно му беше да види на кого е. Беше удивен от това, което прочете “Агнец-жертва, зашити мощи на св. Николай”.
И така свише имаше мощи и на своя ходатай. А с дрехите и Антиминса можеше да извършва свещенодействия. Пред Коледната нощ беше далече, но той си представи как облича владишките дрехи. Разстила Антиминса на масата и вместо дискос с чаша вино и хляб поставя обичта си към този изстрадал български народ, мамен и лъган от сегашните и миналите управници и ги благославя за по-добър живот.

27.
Оставаше още една преграда. Третата... Какво ли щеше да намери там?!
Отвори я с треперещи пръсти. Имаше три ярешки кожи, завити на рула, пристегнати със златни конци.
Отвърза първото. На нея бяха нарисувани странни йероглифи и имаше чертеж. На Николай не му беше трудно да отгатне какво беше това: карта на златно съкровище със знаците на тайнственото хайдушко писмо.
Разви другите две рула. Оказа се че това са три отрязъка от една и съща ярешка кожа. Постави ги едно до друго и пред него блесна цялата карта. И все пак имаше думи, които бяха написани на латински. Отгоре с големи букви прочете: Вълчан войвода. На чертежа имаше рисунка на седем стаи. В една от стаите беше нарисуван змей. Досети се. Беше чувал за това съкровище на Вълчан войвода със седемте стаи пълни с несметни богатства. А и особено за змея в едната стая: дълъг седем метра, дебел 70 см, направен от восък със люспи – ха-ха-ха – златни жълтици.
Именно това съкровище беше обещал Вълчан войвода на руския император Николай Първи, ако освободи България от османския поробител. А дали сега той, който също се казва Николай, не бе призван да изпълни желанието на Вълчан войвода, като намери съкровището и плати дълговете на България, за да процъфти живота в неговата родина? В този момент изобщо не мислеше: а дали ще има някой да плати неговия дълг към банката. И както е тръгнало няма ли да загуби и единствената си собственост – апартамента, купен с толкова труд от неговите родители.
Мелодията на телефона му за позвъняване (камбаните на AC/DC) го сепнаха.
Беше Стефка.