Не спахме. Слушахме как нощ след нощ
морето ви като на бдение край смъртник.
Замря светът пред нечовешката му мощ,
брегът под напора му тежко се откъртваше.
Несвикнало с вселенската тъга,
гризеше плът и сееше руини,
а пясъка, изтръгнат от брега,
застла с телата на безбройни раковини.
Без дъх стоварваше талаз подир талаз,
а сякаш си изтръгваше сърцето.
Дошъл ли бе и неговият час?
За него спря ли слънцето да свети?
Намери ли се ангел на смъртта
да нанесе фаталната си рана?
Рушеше се в нозете му светът,
във който нямаше место за двама.
.......................................................
Стоях сама сред опустелия пейзаж
под бремето на общата вина
и чаках върху обезсмисления плаж
да ме изтрие някоя вълна.