Доживях и аз да дам свойта дан за родната икономика. Малко, но от сърце!
От месец само съм собственик на скромен гаражен магазин, ама си усещам, така някак вътрешно, че по натура съм вряла и кипяла в житейските ситуации бизнесдама. Разбирам ги аз нещата, двайсет години гледам и се уча от най-добрите. Животът е най-мъдрият учител за неопитния и неуверения, винаги съм го казвала. Тоест ще започна да го казвам, когато един ден заприиждат от всички страни журналисти да ме интервюират за небивалия успех на империята ми от гаражни магазини. Ще ми стане нещо като запазена марка. Хората ще ме свързват с тази реплика също като Арнолд Шварценегер и неговото „Hasta la vista, baby”. И ей ме на, крача бодро към обекта да нагледам персонала как се справя с работните задължения. Ама някак гордо крача и все поглеждам тайно, под око, да не пропусна овациите на простолюдието, докато минавам. Лесна работа е това да даваш своя дан, когато всичко цъфти и процъфтява. Обаче, я опитай да даваш дан в условията на криза. Е, затова ми е едно ведро на душата и не се съмнявам, че съм си заслужила всяка трошица овация и аплауз, валящи в изобилие в краката ми.
Честно казано, усилията на простолюдието в тази посока доста вяли ми се виждат, да не кажа, че въобще ги няма. Което си е странно, като се има предвид, че сама си поръчах и платих за статия в най- известните жълти вестници, излизащи на територията на страната. Казах им да пишат, каквото решат, ама да е пикантно и сензационно, та по-бързо да стана медийна звезда и бизнеса да тръгне. Аз не че се оплаквам, ама сякаш малко бяха прекалили. Престарали се чак - писали, че съм снаха на Боцо Чепа, известен мафиот и лидер на силова групировка, и че аз всъщност му пера мръсните пари през гаражния ми магазин, за който пък съм получила капитал лично от въпросния Боцо. Иди доказвай, че нямам ни брат, ни сестра и съм още госпожица в пълния смисъл на думата. Сложили и снимка, на която уж аз, облечена и забулена от главата до петите, се качвам на чисто новия си автомобил Ауди А6 и запрашвам в неизвестна посока. Снимката беше така размазана, че дори и да бях снимана аз, вместо неугледната тьотка, пак нямаше да успея да се разпозная, ама страх лозе пази. Цяла седмица се прибирах на прибежки през входа на кооперацията ни, прикривайки се от храст на храст и препускайки като побеснял заек по стълбището да не би някой по погрешка да ме гръмне заради неуредените си финансови взаимоотношения с криминализираните ми „роднини”.
Та думата ми беше при толкова слава и известност, човек съвсем резонно би очаквал тълпи от настървени нетърпеливи клиенти, размахващи банкноти и празни пазарски торбички, пред новия ми магазин. Да, ама не! Пукнат клиент няма, а вече мина месец откак отворих магазина и седмица откак съм в устата на медиите. За какво се морих да проучвам и разглеждам всяка миша дупка и празен навес в радиус от 50 метра около местното училище? За тая локация (същинска мечта!), само на хвърлей от училищния двор, се бих със зъби и нокти с двама реститути. Единият дори щял да прави казино. В гаража? Малоумник! И все пак тука трябваше да бъка от малолетни, прегладни за застоели вафли, мазен чипс и блъскани с аспартам напитки. Пък после като си ги прибере държавата в училище да им пълни главите с глупости, се очакваше стълпотворение от бабички, тръгнали на лов за евтино палмово сирене и мухлясал хляб за 40 стотинки. Само, че ни едните, ни другите се изтрепваха да преминат заветния праг на новия ми бизнес проект.
Странно, много странно, замислено се почесвам по брадичката аз. Тая енигма следва да се разнищи внимателно и дискретно. Най-вероятно персонала е виновен. Винаги е той! От наемник добро никой работодател не е дочакал. Пък аз ли ще съм тази богопомазана свише началничка, дето първа да получи добър, жертвоготовен и всеотдаен персонал? Ловко прикрита зад опаслия целия блок буренак (мислено благодаря за усилния едноседмичен курс по скоростно и свръх конспиративно прибиране у дома след излизането на статията), надничам да видя какво, аджеба, прави пряснонаетата ми служителка в отсъствието на ръководството. Еми, какво, във всеки случай, не си скъсва задника да привлича клиенти. Разположила се е свойски в директорския ми стол, дето си го донесох от предишната работа да поседявам и да наглеждам с кротка благосклонна усмивка веселия кипеж на работния процес, зяпа сапунки на примъкнатия с къртовски усилия от личния ми хол телевизор и люпи семки. Чак се засинявам от гняв и хуквам като разярена слоница към вратата на магазина.
- Здрасти, шефке, не те очаквах! – изцвилва тя. То се вижда, че не ме е чакала, но все пак една стотна от справедливия ми гняв малко се уталожва при вида на притесненото неудобство, с което придърпва надолу късата си като носна кърпичка поличка. Значи имало някакво достойнство останало у нея, макар че аз на нейната възраст в очите го гледах началника ми и всеки ден му благодарях за безценната възможност да усвоя всички тънкости в продажбите и дистрибуцията на памперси за възрастни, при това срещу заплащане. Да се разпищоля така, по гащи, пред него, абсурд! А тя дори шишето от бозата не си изхвърлила, дето още миналата седмица й казах да го разкара от касовия апарат. Ми то, милото, още малко и само ще се изхвърли. Като го гледам, протоорганизмите по него почти са открили тайната как да станат бозайници, прескачайки за по-бързо всички междинни етапи.
- Къде са клиентите? – питам строго аз, гневът все още не ми е минал напълно.
- Миии … Не знам! – отговаря чистосърдечно тя, широко разтворила наклепани в пурпурни сенки очи.
- А кой да знае, бе, Миме? – питам възмутено аз и отговор не искам. Е, искам, ама не съм се обърнала към правилния човек. – Айде, остави бабичките, ама ти що не ходи да предложиш на дечурлигата по една безплатна вафла? Да ги подмамиш, един вид като маркетингова стратегия?
- Е, шефке, аз да не съм цветарка? Да ходя да им раздавам на крака, че и безплатно? Нали ги виждам от тука, само банички и сандвичи кльопат.
- И откъде тия банички? – заинтригувам се аз. Щом клиентелата иска банички, търговеца се подчинява и доставя банички. В тази идея има много хляб, пардон кори.
- От баничарницата на спирката, Пешо ги прави. – тя замечтано сплита чудовищен кървавочервен маникюр с инкрустирани камъчета, а пурпурните клепачи припърхват в задъхан танц на пеперуда в предсмъртна агония.
Виж ти, по погледа й съдя, че тоя Пешо ще да е голяма работа по личната скала на гаражните магазинерки.
- Добре тогава, и ние ще правим банички. Сега отиваш при тоя Пешо и научаваш най-малко три от по-лесните му рецепти. После се връщаш да докладваш. Аз поемам магазина.
- Я, чакай малко. – спирам я аз. – а бабите от блока защо не идват? И близко, и евтино, какво още искат?
Тя грейва и ми хвърля победоносен поглед. Отговора на този (поне!) въпрос го знае:
- На всичките джи пи-то им препоръчало движение и лека храна и те затова всеки ден ходят до пазара и карат само на зарзават!
После без да чака да я подканям, тръгва към баничарницата, лепнала на лице най – широката си усмивка и изпъчила бюст, чашка Д, още от прага на магазина. Аз се настанявам удобно на директорския стол и се приготвям за дълго чакане. Знам си стоката, няма да се върне поне няколко часа. С тиха горест се отдавам на спомени за другите сто и осемдесет кандидатки, които с такава лека ръка отхвърлих на интервюто за работа. Но не, няма връщане назад. Мимето вече съм си го обесила на врата и ще си го нося като обеца на ухото, задето предпочетох младо и зелено вместо мъдростта на белите коси. Още са ми пред очите трите бабички кандидатки, до една над седемдесетгодишни. Която и да бях взела нямаше да сгреша – хем от контингента щяха да бъдат, да си споделят с местните бабишкери илачи за газове и ревматоиден артрит, хем децата ще привличат със старческа миловидност. Ех, спомени!
Минутите се движат убийствено мудно. Бавно, но сигурно започвам да скучая, и стигам дотам, че дори ми хрумва кощунствената мисъл да почистя пода и етажерките. С воля и сила на характера решително прогонвам мисълта. За какво да чистя, нали вече имам прислужница, извинете, служителка. Аз мойто чистене на подове съм си го взела вече, сега съм началство, да чистят другите. Да, ама досадата ме погва отново и почвам да превъртам каналите с дистанционното. Нищо! Само сапунки, при това навсякъде. Да кажа, че съм потресена от количеството емоционален бълвоч, който се лее от екрана, ще е малко. Ние, бизнесдамите, по традиция сме ампутирани от излишна емоционалност и сантиментална женственост. Не жени, а желязо, както е казал поетът. Толкова много сълзи и лигавене определено идват в повече за натюрела ми на силна и действена личност и с безкрайно облекчение изключвам телевизора и се отдавам на кротка дрямка.
Да има, да няма двайсет минути да съм си дремнала, когато се събуждам от бесния рев на надута до дупка аларма. Училищният звънец. Дечурлигата се изсипват на големи пъстри тумби на двора и шумната глъч бързо надхвърля допустимия за средностатистически възрастен предел. Допускам, че затова не се вижда нито един учител да пази децата. Скрили са се завалиите и най-вероятно пушат настървено някъде зад училището за стабилизиране на нервите. Ех, накъде върви тоя сбъркан свят! Навремето ние, учениците, се криехме отзад да пушим, а учителите гордо мереха крачка из двора. Но пък абсурдите на днешното заблудено съвремие ми идват съвсем навреме на помощ. Острият ми като бръснач мозък вече е готов с прецизен и хитроумен план за действие. Да не се хваля, ама такава съм си – във всяка ситуация намирам изход. Ето, и сега, още недотупуркала перфектната възможност пред прага ми и аз вече съм я хванала с челичена десница и управлявам хода й без окото ми да трепне. Набързо набутвам сладкиши и сокчета в една торба и айде при дребосите да нахраня младежта на България като една истинска добра леля.
Половин час по-късно съм обратно в магазина. Предъвквам горчивия провал в поза Лотос. Това е любимата ми йога асана за медитация и освобождаване на напрежението и негативните енергии. Вече напълно разбирам римският генерал Корнелиус Фускус, когато претърпял съкрушителното поражение през 86 г. от даките на Диурпанеус. Съчувствам му мислено, седя, медитирам и предъвквам поражението. Малките гаменчета не ядяли вафли – само Мура, и не пиели сокчета – само Кока Кола, Фанта и ДЗП. Това последното силно се надявам да не е някакъв нов вид течен наркотик, че иначе отиде ни младежта, хора. Пък и мама/баба/леля/стринка/учинайка, в краен случай съседката, не давала да вземат от непознати. Тъкмо се бях отдала на философски разсъждения за тежките поражения от подобен неуспех върху психиката на далеч по – лабилното от мен болшинство хора, когато Мимето се завръща.
При Пешо било супер, така вкусно миришело на закуски, имало много хора, не като тъпнята при нас, той бил страшно готин пич, така хубаво си поговорили, щял да я води на кафе, след работа, пък каква татуировка имал, мммм – страшна, на деликатно място, ама на нея щял да й я покаже, пък какви мускули. Прекъсвам звучния словесен поток с нечленоразделен крясък. Тя ме поглежда стреснато. Банички? Какви банички? Ааа, да, баничките … Ами, те били вече направени, още от сутринта, сега само вадел тавите и ги печал, ама ако съм искала, тя утре била съгласна да вземе платен отпуск за цял ден и да проследи целия процес, от – до, можело да намине вечерта само да ми разкаже, за малко, щото с Пешо щели да ходят на дискотека …
Стоя, замръзнала като току-що събуден вулкан и само тихото клокочене в гърлото ми подсказва, че всеки миг изпепеляваща лава на справедливия ми гняв ще се излее върху блещукащата като коледна звездичка Мимина особа и всичко живо в радиус петдесет метра, включая невинните малки душици (в миг като този съм склонна да забравя обидата, нанесена ми с разни мури, коли и ДЗП - та), натикани в каменния зандан, наречен от учители, родители и общество „училище”.
- Млък! – успявам най-после да взема думата аз. – Никакъв отпуск и никакво ходене при Пешо! Взимай си парцалките и тръгваме към Пикадили, сами ще си измислим рецепти.
- Ама, шефке – промълвява тя. – къде ще ги печем? Ние, нали, фурна нямаме …
- Утре да си донесеш! От вкъщи. – излайвам строго аз и тръгвам. Тя ситни зад мен и само отвреме - навреме придърпва поличката си.
Един час по-късно победоносно се завръщаме, натоварени с покупки. Мимето, де. Аз не мога да си позволя някой папарак да ме щракне препотена и задъхана да влача тежки торби. Славата задължава, налага се да пазя реномето си на медийна знаменитост. Вървя напред и се оглеждам с кротка усмивка към светналите с обожание очи на безбройните ми фенове, готова съм да дам на мига автограф, ако някой поиска. Човек трябва да се отнася с уважение към малките радости на околните. Не че засега някой се е втурнал да ме гони, стиснал в трепереща ръка изровен отнякъде химикал и лист, но аз, макар и вкусила от славата, съм си много земен човек и ги разбирам – свенливи са, не смеят да нарушават спокойствието и личното пространство на звездата. Няма нищо, просто ще им се усмихвам и ще им кимам благосклонно, докато се разминаваме. И аз съм била една от многото, знам как е. Удовлетворението от срещата с почитателите ми малко се нарушава от пъшкането на Мимето зад гърба ми и от монотонното метално потракване на двата килограма бижута по нея при всяка нейна крачка. Правя се че не чувам подмятанията й за експлоатация на детски труд и подсъдния характер на робовладелските отношения в някои форми на малкия и среден бизнес.
Как да е, стигаме до магазина. Междувременно е станало 6 часа и Мимето тържествуващо обявява, че работното й време е приключило. Тръсва четирите обемисти торби на пода и отпрашва с бясна скорост, следвана от весел метален звън и тропот на високи токчета. Извивам глас след нея да й напомня да дойде рано утре, но имам неприятното усещане, че го казвам на киприя тъмнозелен бор пред магазина, а някак не ми се струва вероятно той да седне да пече банички от ранни зори.
Утрото на следващия ден, едва посегнало към четката си за зъби и още не отворило гуреливи купонджийски очи, ме заварва затънала до ушите в големи буци лъскаво залепващо по пръстите многолистно тесто, рохкави сухи трошици безсолна извара и големи мазни кутии маргарин „Калиакра”. То верно че, съм всестранно надарена личност, но двата безбожно ранни часа, изкарани в опити да сглобя някакви що – годе прилично изглеждащи бутер банички, някак ме карат да се замисля, че все пак съществува една съвсем мъничка област от живота, в която май ще се окажа пълен лаик. Ама няма да седна да се окайвам, разбира се. Първо, не ми отива на амплоато на роден победител, и второ, какво пък толкоз важно има в баничкоправенето, че да легна да се тръшкам!
В разгара на усилията ми да спася поредната олигавена и разплетена по краищата баничка от сигурен и смъртоносен полет към пода, в магазина влетява Мимето. Успала се, ама много бързала, едва не счупила ток на идване. И ме гледа една такава, опулила виновни очи срещу мене. Ядосана съм, ама й вярвам, щото двата подпухнали клепача са боядисани в различен цвят и сега душицата ми се дзвери с едно блестящо зелено и едно матово жълто око. Кимам примирено и й викам да дава по-бързо фурната, щото ми се сплескаха баничките в тавата и сега повече на вита баница го докарват. Мимето гордо вади малък сребрист парти грил за сандвичи и принцеси и тържествено – официално обявява:
- Фурната! – сякаш въпросното недоразумение току – що е спечелило номинация за Оскар, а не доживотен каторжен труд в гаражния ми магазин.
- Миме, това не е фурна, а сандвичарник! – изстрелвам с прихъркване аз, а вената на челото ми пулсира от едва сдържан гняв.
- Не е сандвичарник, а змей! – инатливо отсича тя и чевръсто свързва Змея към контакта. После бързо натъпква в миниатюрната му паст пет- шест почти разкашкани банички.
Змеят, нажежен до червено, работи безспир вече часове. С Мимето едва смогваме да приберем готовата продукция, но клиенти все още няма. Седим си двете и чакаме навалицата. Толкова сме уморени, че дори нямаме сили да пъшкаме от непоносимата жега в тясното помещение или да оплакваме горящите зачервени рани, получени в хода на производството. Към края на работния ден закривам поточната линия. И без това никой не си счупи краката да бърза да опита разрошените ни банички с ронеща се от всяка гънка горчиво – безсолна извара. Сухо заявявам на Мимето, че днешната й заплата ще е в натура. Да си събере остатъка от баничките (двете с нея лично се напънахме да поизядем малко, та да не отиват зян), да вземе един два пакета от бутер тестото и една кутия маргарин и да си пече вкъщи. Тя ядосано ми се сопва, че собствеността й върху Змея я прави съдружник в бизнеса, щото сега участвала с апортна вноска, и вече сме говорели за дял от печалбата, а не за заплата.
Подминавам стихийното въстание на пролетариата с хладнокръвно мълчание и се опитвам да я хипнотизирам с немигащ поглед от упор. Понеже няма моя дългогодишен тренинг с пикливи алцхаймерови старчета от предишната ми работа с памперсите за възрастни, тя скоро омеква и примирено отбелязва, че нямало къде да ги пече тия банички, нали Змея бил зачислен на пълен работен ден в магазина. Съчувствено я потупвам по рамото и я съветвам да дойде утре по първи петли да си опече първо нейната тава, а после да почнем фирмените. Тя ме гледа на кръв, ама нищо, разбирам я и нея. Денят беше тежък.
Изминава цяла седмица в баничкоправене за тоя, дето духа. С Мимето се разбираме все по-добре и почвам да усещам някаква своеобразна идилия в станалата ни вече рутинна програма – баничкосглобяване (ставаме все по-добри, вече изпускаме в свободен полет към напуканите плочки едва две от пет готови парчета), баничкопечене (оцеляват две от три парчета) и баничкоизяждане. Пристрастих се към сапунките, ама е много трудно да запомня всичко. Мимето е голям спец, никога не се обърква къде, кога и кой какво прави. Следим вече шестнайсет сериала и май ще почна да си записвам. Мимето много лошо ме гледа като сбъркам коя последно е забременяла. Продължавам да й плащам в натура. Тя, милата, вече не се и оплаква. След работа Пешо я води да си дояде в някоя кръчма, пък и се преместила да живее при него за да пестят. Добре си живеем, спор няма. Ама докато не свърши материала, няма спиране.
И така си тече живота ни с Мимето, сякаш не от една седмица, а от години сме в бизнеса с банички и друга работа през живота си не сме помирисвали. Така беше. До преди пет минути. А сега и двете се взираме, ококорили уплашени безмълвни очи, в Гошо Буцата и броим с нарастващ ужас помръдващите при всяко негово вдишване безброй плочки от мускули и стегната плът с надеждата същите тези плочки да си останат до вратата, на прилично разстояние от нас, до края на разговора. Всъщност, разговор няма, защото Буцата брои килограмите тежки дрънчащи бижута, артистично разхвърляни навсякъде по пищната Мимина снага, със същия ужасен поглед като нашия. Планината успя само да ни се представи преди да залепи сащисан поглед върху потреперващото с тих метален звън тяло на Мимето.
Тишината, ритмично прекъсвана от звучното дишане на Гардероба и веселия звън на Мимините накити, се проточва и натежава като презряла круша. Аха, да тупне върху нечия глава. Пръв се окопитва Буцата и свирепо изкрещява:
- Шъ зимам магазинъ! Аре, давай го! И по-бърже.
У Мимето явно внезапно се събужда фирмената лоялност, дето толкова месеци не можах да й я набия в главата, защото за потрес и на мен, и на Буцата тя се изтъпанва пред него:
- Не може да вземеш магазина! – става ми едно мило и гордо като я гледам една такава мъничка (не че е малка, колкото него е на височина и откъм гърди и дупе го докарва и на същата ширина), застанала срещу тоя великан. Същински Давид и Голиат!
Планината се вцепенява, а тя победоносно изстрелва:
-Щото е в гараж! Как ще го вземеш, а? А? А?
Пръстът, зареден с безспорна необорима здравомислеща логика, боде стената от напращяли мускули. Буцата, поразен от резонността на Мимините аргументи, обхожда с тъжен поглед опразнените рафтове, увиснали като прекършени сиви крила по прясно боядисаните преди няма и месец стени. Празни са, тъй щото ние с Мимето почти всичката стока сме изяли вече, нали кьорав клиент не сме виждали от две седмици. Почти мога да видя усилената тектонична дейност под якия череп.
-Шъ зимам тогиз оборота! – намира най-после изход от ситуацията той.
-Оборот няма. – обяснявам аз и питам дипломатично, щото славата и постоянния контакт с почитателите ми са ме научили винаги да търся тънката психология на индивида. – А Вие, господин Буца, защо искате да вземате магазина?
-Ся, туй шъй кат Н-а-к-а-з-а-т-е-л-н-а А-к-ц-и-я, един вид – с готовност обяснява Гардероба. – Щот си снаха на Боцо Чепа, пък тоз дължи бая кинти на мойто шефче.
Правилно се е ориентирал, че от двете точно аз съм „снахата”, макар че хич не си приличам с оная снимка, дето излезе в пресата. Внезапно Скалата оживява и изцепва:
- Давай техниката! – двете с Мимето стреснато подскачаме. Той доволен, че пак се радва на вниманието ни, продължава: - Давай онуй сивото там!
- Требе да зема нещо … - почти извинително добавя.
- Не може Змея! – хълца Мимето. – Той е лична собственост!
Буцата зяпа смаяно, ситуацията постепенно излиза извън контрол. Добре, че съм вряла и кипяла в житейските ситуации бизнесдама (независимо колко са оплетени и завързани). Веднага ми хрумва решение.
-Имам идея. – казвам. - Може да вземеш Мимето.
Буцата сякаш не вдява, затова пояснявам. – Ей, онази там, сочната блондинка.
Тектоничната дейност започва отново да гъне тежки плочи по плоското му чело. След дълъг размисъл, в хода на който Мимето е твърде заета да впива възмутен поглед в мене за да забележи одобрителното опипване в погледа на Гардероба, той тръсва глава и заявява:
- Може! – после нарамил Мимето като гергьовденско агне отплува към вратата. Мимето пищи и удря широкия гръб с юмруци, но аз оставам твърда като скала. Един работодател трябва да си знае приоритетите, какво е един човек, когато общото благо изисква жертви. Пък и е за добро. Знам си, че идеята ми е брилянтна.
***
Унило тътря крака по напечения от късното обедно слънце паваж. По принцип не съм депресивен човек и изпадането в черни дупки е типично за другите, но не и за моята лъчезарна личност. Обаче зад силната, хладнокръвна и смела жена крия ранима и нежна душа, на която събитията от последния месец и половина май дойдоха в повече. С прискърбие ви съобщавам, приятели, че многообещаващия ми бизнес с гаражни магазини фалира. Но така е в живота, случва се. Това щях да го преживея как да е, но изобщо не очаквах черната неблагодарност и вероломно предателство на тълпите от почитатели, които съвсем доскоро се струпваха на рояци около мен. Няма вече блеснали погледи и жадни усмивки, когато минавам покрай тях. Един провал и край, веднага ми обърнаха гръб.
Сега ходя по интервюта за работа и добре, че е бившата ми служителка да дава по някой лев, че съвсем щях да я закъсам финансово. Мимето, пардон Марая се казвала вече, и Гошо Буцата добре си живеят заедно. И все ме благославят, къде с пари, къде с почести. Ама такава съм си аз – все да радвам и ощастливявам хората. Тя, Мимето, си го знае, де. Нали аз ги събрах с Буцата навремето.