Фиксирам света през мъртви пеперудени зеници
в хербариите на мъже, които ме обичаха,
употребяваха и ме забождаха с карфица.
От тяхната безпаметност сега наднича
единствено неясен щрих за полет,
за цветен прашец и за поляни с детелини,
за нечий чужд и неубит летеж на воля
сред свят, преливащ от нюансите на синьото.
Но този свят на мен не ми се случи.
Светът ми бе раиран, на решетка.
Да- вярно, позлатена, но заключена.
Да- златна и прекрасна, ала клетка.
И докато тича залезът на моя ден
и тегли Клото последните си метри на нишката,
процеждат тишината и мъртвилото край мен
една застинала във времето въздишка.