автор: verysmallanimal

Спътник в живота. Сродна душа. Някого, с когото да изядеш торба сол. Някого, с когото да споделиш радостта си, та да стане двойна.
И още куп неща сме измислили, за да подчертаем, че житейското пътешествие е къде по-лесно а и по-интересно, ако има с кого да го споделиш. Рамо, на което да се опреш, когато краката ти се подгъват и си изгубил всякаква надежда, че ще стигнеш там за където си тръгнал. Пак такова рамо – на което да си поплачеш, когато стигнеш и разбереш, че напразно си се бъхтал по пътищата. Тогава, когато си доказал на себе си и на света, че пет пари не струваш, но има един чифт очи, в които изглеждаш красив, силен и умен.
Търсиш спътници. И ги намираш – понякога за кратко, до следващата спирка, а понякога стигаш с тях до самия край. Дори да не намериш човека, с когото си струва да шляпаш под дъжда, пак се стремиш да не си сам – ако не друго, то куче си взимаш. Жива душа да има наоколо. Ти за нея и тя за теб.
Има, обаче, едни други наши спътници, на които обръщаме внимание само докато имаме полза от тях, а после ги зарязваме и дори не се обръщаме назад да ги погледнем. И те остават някъде там, стърчат самотно край пътя и маркират радостните и тъжните мигове от живота, възходите и провалите ни. В началото, например, можеш да срещнеш дървено влакче или проходилка, а в самия край – вероятно бастун или стар, очукан ръчен часовник.
Помня, като дете, из махалата често се навъртаха вехтошари и с уморени гласове подвикваха под прозорците:
- Стааари парцали купувам, железарииия!
И понякога бабите и майките ни излизаха на улицата с нещо в ръце, обикновено покрито с вестник, озъртаха се притеснено и след кратък пазарлък се прибираха обратно, стиснали по някой смачкан лев във ръка. А вехтошарят буташе количката надолу по улицата и ободрен от удачната сделка отново се провикваше, този път по-весело.
Когато пък някой възрастен член от фамилията се запътеше към по-добрия свят обичаят беше дрехите му – тези, които ставаха за носене – да се подаряват на някого, обикновено на по-бедни комшии. Така с човека си отиваха и неговите вещи – някои на боклука, други при вехтошаря, а трети ставаха спъници на другиго, който имаше нужда от тях.
Преди години, когато с вдъхновение и гениални идеи превръщахме гарсониерите в тристайни жилища, мои приятели – Васко и Мариана – намериха една самотна старица и се споразумяха да се грижат за нея до смъртта ѝ а след това да наследят жилището. Жилището беше всъщност къща – къщичка, останала кой знае как несъборена между блоковете на комплекса. Малка и занемарена, но все пак къща, а те се бутаха с две деца в една от онези гарсониери, чиято кухня беше изнесена на балкона, а в коридора една завеска отделяше тъй наречения „кабинет”.
Късметлии излязоха тези мои приятели – старицата беше дребничка, кротка, с една такава малко отнесена усмивка. Приемаше грижите с благодарност и не им създаваше главоболия. Е, поозориха се, разбира се, но сговорна дружина, както се казва... Мариана работеше в поликлиниката, само на две преки от къщата, та успяваше да прескача през деня за по някой час, а вечер Васко поемаше вахтата до някое време. Не помня три или четири години трая тази работа, но така или инак на старата жена ѝ дойде времето и така тихо, както беше живяла, си отиде. Те така и не научиха много за нея – бургазлийка, преместила се много отдавна в София. Преди Девети работела като банков чиновник, а след това в някаква шивашка фабрика. Май това беше всичко. Мъж, деца – нищо такова нямало, изглежда, в живота ѝ.
Мина погребението, минаха и формалностите покрай собствеността върху къщичката и дойде време за ремонт. Мебелите бяха стари и трябваше да ги изхвърлят. Дойде на Васко чичо му с една Молотовка, събрахме се няколко приятели и за няма и час почти натоварихме камиона. Бяхме се подпрели на оградата за по една цигара, когато в двора влезе един доста опърпан дядка, поздрави вежливо и като разбра какво правим, попита няма ли нещо, което би могъл да купи от старите вещи на „госпожата”.
- Вехтошар съм – рече – Обикалям и ако намеря нещо интересно, купувам. Понякога успявам да го продам след малък ремонт, понякога не. Занаят, нали разбирате.
- Няма да ти продавам нищо – отвърна му Васил – ако си харесаш нещо, взимай. Така или иначе нещата трябва да се махнат.
Старецът кимна и влезе в къщата, а и ние след него – имаше още някои боклуци, за товарене. След като хвърли бърз поглед към кухнята, вехтошарят се запъти право към спалнята на бабата. Там беше останало само нощното шкафче с един Телефункен върху него – вероятно от трийсетте години. Харесвам такива радиоапарати, има нещо уютно и умиляващо в тях, с големите им копчета, гъсто изписаната скала и месинговата емблема. Човекът се приближи и го загледа внимателно, а после протегна ръка и го докосна. Стреснах се, когато скалата светна за миг, отвътре се чу тихо пукане и – толкова. Светлината угасна и радиото пак се умълча.
- Ако го искаш, ще ти помогна до количката – услужливо предложих аз. – Но едва ли става за нещо, да не говорим, че такива лампи няма къде да намериш вече.
Старецът се усмихна замислено, погали кутията отново и каза:
- Понякога...понякога няма нужда от лампи. Толкова е старо, че помни много неща и без електричество... Да, ще го взема, ако нямате нищо против.
Внимателно взех Телефункена от шкафчето и когато се обръщах с него към вратата дъното му някак се откачи и падна на крака ми. По пода се посипаха няколко снимки и един плик. Докато зяпах надолу вехтошарят се наведе и бързо събра падналите неща.
- Не знам...не знам на кого са – измърморих аз – на бабата сигурно. Ама защо пък в радиото ги е държала?
Оставих апарата на пода и се загледах в снимките, които дядката внимателно разглеждаше. Всъщност бяха само три – пожълтели, с очупени краища. На едната се кипреше млад човек във военна униформа – не зная какъв чин, но изглеждаше много горд, опитваше се да гледа страшно, но личеше, че всъщност му е весело. На другата снимка същият човек, но без униформа, заедно с млада жена, която държеше на ръце бебе. На третата – бебето, голо върху голяма възглавница. Обърнах снимките с надеждата да видя нещо написано на гърба, но само на снимката с бебето имаше едно голямо засукано „С” и нищо друго.
В това време в стаята влезе Мариана и като видя какво държа ахна:
- Ами че това е тя, леля Мила! Тя е бе! Василе, ела да видиш какво намерихме!
След това взе плика, погледна въпросително мъжа си, той сви рамене и тя го отвори. Един-единствен лист – Свидетелство за свето кръщене на Страхил Николов Попов. Имената на родителите, най-отгоре „Българска екзархия”, а отдолу дата: Трети Септемврий, лето 1927.
Мариана проговори първа:
- Тя не ми е казвала...нищичко не ми е казвала за това...Как?
- Понякога хората искат миналото да си остане там – тихо каза вехтошарят – понякога всичко си отива с човека...и не остава нищо. Само такива малки знаци – колкото да се знае, че такъв човек е имало...
Стояхме мълчаливи около старото радио. Бяхме млади по онова време и не разбирахме как цял един живот може да изчезне в мъглата само с едно прищракване на стар радиоапарат. И от него да останат няколко снимки – запечатали един миг, но не даващи никакви обяснения, само отбелязващи факта, че някога, някъде някой е извървял пътя си.
Васко се размърда пръв, изкашля се и ми посочи гардероба, който чакаше в коридора да бъде натоварен. Наведох се, взех радиото и го занесох до количката на стареца. Той го намести внимателно, погледна ме и рече:
- Ами това е – като искрица – просветне за миг и....
Като свършихме с товаренето седнахме с Васил на стъпалото пред къщата за малка почивка.
- Е, свършихме и тази работа... – искаше да звучи бодро, но не звучеше.
Погледнах го и след кратко колебание му разказах за светналата за миг скала и пращенето в Телефункена. Той помълча малко и каза:
- Вярвам ти. Вярвам ти, но знам – това радио нямаше щепсел. Лично аз го свалих, когато преди три години изгоря този на нощната лампа...