автор: sia

Трябва да бера грозде. Рано е, но беше такава суша,
Гроздето на „Ардарищата” ни става на стафида.
В дома ни, откакто се помня, винаги е имало вино и ракия.
Винаги докато беше жив баща ми. Нищо не зная за тази процедура.
Беше ми непривично, когато за пръв път нямахме и
трябваше да купуваме. Кацата, която е по-стара от мен,
беше празна. Никога не са ме занимавали с това, само
помня, че моите майстори в полиграфическия техникум преди
много години говореха за хубавото ни вино…
Няколко години го гледаха други хора, сега братята ми решиха,
че трябва ние да си го гледаме. Там плащах да го орат и пръскат и дойде
време за бране.
Няма как, с двама приятели на единия ми брат отиваме, берем, духа
вятър и не е много жега, но ме заболява кръста, какво пък
сядам си до лозата, е малко ме е срам, но малко.
Брала съм преди толкова години, не съм във форма, а и лозето е на
китук, трябва много навеждане. Мисля си, колко ли е оценен труда
на хората на полето…
После товарим чувалите в колата ми, карам по един път със завои и
много камъни, преди това се прекръстих да не срещна кола или каруца щото
просто не знам как ще се връща, особено на някои черни отсечки, върнах
се втори път никой не срещнах, слава Богу.
Животът си тече, други хора също берат, карат, правят това което и
ние. Гроздето се изсипва в едно корито, на което има решетка, почва да
се отделя от пъшките, грозденцата падат в коритото, мачка се, после го носим
в бидона, кацата вече не става, после от канелката в два литра шише и
в избата за да измерят градуса. Оказа се 22,5, много добре, дори аз знам.
После смесвам шира с малко захар, за да стане 24 градуса и сядаме
да се почерпим с берачите.
Доволна съм, разплащам се, черпя, радвам се, че всичко мина
без някакви проблеми, щото можеше да има…
При все че, освен носталгията по това, което са правели мама и
тате, не знам защо трябва да се занимавам с това, а да не съм на
Триград, примерно. Или в Пирин.
Но все пак се чувствам добре, дори и заради тази носталгия,
Пък и тази година няма да черпявам братовчедите, които по
отдавнашна традиция се отбиват у нас, с купена ракия.
В село всеки има ракия.
Всичко е наред, пием си с берачите, пускам „Лиляно моме”,
пее се за Георги и Лиляна, тъгувам за баща ми, той обичаше
гроздобера…
И после дойде един братовчед, тъкмо църковната камбана
заби на умряло, на мъж. И той, ах как мога да го предам,
простичко попита – кой се е метнал?
Кой се е метнал! В село, всеки знае, че това значи
кой е умрял.
Изпратих ги, пия. Не казвам, че е безчувствено,
но вярвам, че ако всеки ден не се моля за близките ми,
за моите приятели, за децата на цялата земя, и ако и
вие не го правите, дали ще оцелеем, дали ще оцелеят…