автор: secret_rose

Афганистан, 1979


Салима от час седеше под навеса и чистеше бадеми. Бавно отделяше ронливите черупки от тъмните ядки и ги пускаше в найлонов плик, а бадемите събираше в купа. Мъжът и ги бе донесъл предната вечер от пазара, разменени за няколко монети, но бяха от горчивите, с остарели и сбръчкани костилки и не бяха ядливи. Ако бяха от сладките, Салима щеше да ги обели старателно, да ги счука в каменното хаванче до побеляване и когато се превърнат в гладка еднородна смес, щеше да им добави малко мед и чаша вода или зехтин, няколко зърна есмер сусам и малко тахан – смлени бели сусамови семена - който ползваше за приготвянето на Хумус*, после щеше да насипе сместа в буркани и да я прибере за закуска. Децата обичаха. А тези бяха отровни. Майка и не веднъж я бе учила да ги различава и да не ги бърка. Но макар и да бяха отровни, не бяха по-малко полезни. В природата всичко има своята роля и дава своята полза, стига да знаеш как да употребиш едно или друго, как да съхраниш и запазиш. От горчивия бадем Салима щеше да приготви чудна каша, която да ползват вместо сапун. Тази каша избелваше ръцете и лицето и премахваше всякакви петънца, лунички и алергии и беше дори по-ценна от езмето за ядене. Фарзана скоро щеше да се омъжи и пастата щеше да и е нужна. Това дете непрекъснато сваляше бурката си под палещите слънчеви лъчи и излагаше нежната си кожа на опастност от потъмняване, изгаряне и загрозяване. Женихът и бе стар, по-стар и от баща и, но какво значение имаше, щом скоро щеше да се спомине и красотата на момичето можеше да му донесе по-приятен брак, ако бъде запазена. Единствената причина да се съгласи да даде Амма на Абдулла всъщност бе напредналата му възраст – надяваше се скоро дъртият афганистанец да умре от старост и така да удължи непорочността на дъщеря и, защото едва ли щеше да и стане съпруг на неговите години. А периода за траур тук бе относително дълъг и достатъчен, малката да порасне още малко, преди да попадне в лапите на някой хищен и тираничен мъж. Ръцете и заблъскаха с каменното чукче по-бързо при тежките мисли и Салима се сепна. Мазнината от бадемовите ядки бе полепнала по стените на хаванчето и сега се налагаше да я остърже от там и да я размеси с праха. Излишен труд. Но това се случваше, когато мислите изпреварват действията. А станеше ли дума за Фарзана, Салима нямаше мира от мисли. Не можеше да се примири, че тъничките ръчици и крачета, малкото личице на детето, което още носеше ореола на бебе, щяха да бъдат изложени на нечии кокаливи и алчни пръсти, които щяха да я мачкат, стискат и поглъщат сякаш е зряла жена. Този път каменното чукче отскочи и се стовари върху пръста и, Салима извика и прехапа език, смота наранената си ръка в полата да скрие кръвта и вдигна уплашени очи към мъжа си. Той се бе изправил заплашително над нея и стискаше някаква вещ, подобна на християнски кръст но странно бодлива. Очите му хвърляха светкавици.
- Къде намери това? Фатих? Какво е това...
Още не успяла да довърши един юмрук се стовари в лицето и и болката писна из цялата и глава. Последва ритник, безброй ругатни, от които разбра едва половината и изведнъж и хрумна да види къде е дъщеря и. Запълзя по пода покрай разсипаната бадемова смес под сипещите се подковани ботуши, прокара взор между сълзите, кръвта и болката и зърна телцето на момичето до стената във вътрешната одая. Лежеше неподвижно със странно изкривена ръка. Протегна ръце и захлипа, преди да припадне.

...

Емир-Хан дочу различните стъпки и се заслони зад скалата. Това не беше Фарзана-Амма, тя стъпваше леко. Едва успял да се изправи, пред него изрева ядосан глас:
- Кой си и какво търсиш тук!
Емир-Хан заметна чалмата над лицето си и наведе глава за поздрав.
- Селям Алейкюм! Странник съм, ранен. Приседнах тук да почина и да пренощувам.
- Алейкюм Селям! Това твое ли е? – Фатих бе поомекнал сякаш, дочувайки познатият поздрав. Насреща имаше брат, не беше гяюр, щом поздравяваше така. А Свещената Книга на мюсюлманите нареждаше да бъдем гостоприемни към братята си, изпаднали в беда или на път.
Непознатият кимна. Протегна ръка към синджира, но Фатих го хвърли в пръстта и демонстративно го стъпка.
- Защо мърсиш ръцете си с гяурски боклуци, страннико! Не знаеш ли, че е Богохулство!
- Дар ми е. Всичко, получено в дар е свято.
- Тъй е. Сега кажи какво дири в дома ми твоят дар та да си разчистим сметките. – Ръката му полегна на хълбока, където явно почиваше нож или друго оръжие и Емир-Хан неволно трепна.
- Не зная, братко. – реши да излъже, за да предпази момичето. Баща и не биваше да разбира, че разговарят. – Изспуснал съм го на пътя сигурно и някой го е намерил.
За миг в очите на Фатих проблесна неверие и пръстите му стиснаха дръжката на камата под дрехата. После омекна, мислейки как дъщеря му няма да има смелост да заговори непознат заради страха си от наказание и пусна ножа. Подаде ръка на непознатия – жест, заличаващ всякаква вражда.
- От де си?
- Турция. Пътувам, търся работа.
- Последвай ме.
Тръгнаха тихомълком към селото а кръста остана заровен в пръстта до скалата. Емир-Хан не знаеше коя е къщата на Амма и тайно се надяваше баща и да го приеме в дома си като гост. Очакванията му обаче не се изпълниха. Продължиха през селото нагоре към възвишенията и стигнаха до постройка, прилична на хангар, в която прибираха говеда. Отпред до оградата имаше малък навес, скован от дъски и покрит със слама а на земята бяха намятани няколко мръсни рогозки. Фатих посочи рогозките и каза:
- Нощувай тук. Добре си дошъл. Утре ще те представя на братята си и ако склонят, ще пазиш добитъка нощем. Много крадци се навъдиха и от селата и от гората та ще си полезен.
Емир-Хан се огледа. Наоколо не се виждаха гори, но навярно не беше разбрал. Местният диалект на Дари му бе силно непознат, хващаше по някоя дума и след месеците, прекарани из тези земи бе понаучил езика колкото да се заприказва и да си каже болката но не и повече. Притеснено погледна човека и каза:
- Шукрян*.
- Хар*! Ще станеш човек тука. Кръстове разнася, Богохулник с Богохулник! Хайде лягай да спиш пък утре ще видим.
Хар силно напомняше на „хъяр” и вероятно по значение не се отдалечаваше много. Емир-Хан се засмя. На шега или не – бе попаднал на добродушен човек, колкото и да се представяше за зъл и сериозен. Хъяр бе безобидно обръщение на баща към син в случай на леко провинение и точно означаваше магаре. Махна му с ръка и дръпна една рогозка отгоре си. Нощите тук бяха хладни. Преди да заспи проводи с поглед отдалечаващия се и зашепна молитва всичко да се размине така невинно както до сега и Амма да няма неприятности заради него. Молеше се детето да е достатъчно умно да премълчи, че го познава и баща и да повярва, че е намерила кръста на пътя.

В същото време Фарзана седеше на миндера в стаята си и хлипаше, че скоро няма да може да тича навън и да посети своя непознат странник. Измъкна от торбата малката инкрустирана кама от дядо си, целуна я и се замоли като пред Аллах вълшебството и да стори така, че чужденецът да не умре от глад докато тя се излекува. Кракът я болеше, беше силно навехнат. Но дори да го беше счупил, баща и пак нямаше да научи чий е кръста и да отиде да убие собственика му. В тяхното село християните не бяха добре дошли и плащаха скъпо, ако попаднеха насам, но колкото и да се взираше, тя не видя по непознатия нито рога, нито опашка, нито нещо чак толкова страшно. Дори изглеждаше добър. Зави главичка с одеялото, целуна за последно камата в тъмното и затвори очи.

______________
*
Хумус – силно разпространено Източно ястие - паста, приготвяно от нахут и сусамов тахан.
Шукрян – благодаря (дари, тр)
Хар – магаре (дари)


Следва...