Опитвам да се побера във времето,
което ми е отредено.
То може би е само земно,
ала в космическото е вградено.
Ако вселенските мащаби са ми точно,
то земните ми хич не се разтягат.
Уж бързам да живея, а просрочвам
финала на последното си бягане.
Опитвам някак си да изхитрувам,
да го преправя малко по размера си,
във влака винаги със гръб пътувам
и с капкомер минутите отмервам.
Живея тихо и незабележимо
с надежда между капките да мина,
невидимо се вписвам във картината,
отмятам се в предходната година.
От ярка мазка на платното на живота
смалявам се до някаква си пръска
и пак изчерпвам времевата квота-
от четката си Господ ме изтръсква.
Събирам сетните си сили за финала
в картината му да се впиша трайно
и вместо нула, отразена в огледалото,
превръщам се във знака за безкрайност...