автор: Boryana

Бабо… Върнах се.
След толкова години…
И стоя на прага като циганче.
А вратата е сменена, бабо-
боядисана е в мръсно синьо.
Скрили са топлика стар на ореха
хората, които тук живеят.
Чукам с черна злоба. На затворено.
И във гърлото ми хрип немее.
Как без въздух, ми кажи, да викна,
да заплача, по очи да падна-
да ме чуеш и да се надигнеш,
да ми кажеш: Чедото на баба…
Стани, мила…да си идем вкъщи.
Дядо ти се върна от бостана.
Тъкмо е накършил сухи върши-
огъня ще стъкна. Хайде, ставай…
Да ме хванеш и да ме повдигнеш
с тая суха и добра десница,
да си влезем вкъщи и да стихне
болката, в която губя смисъла…
Дядо да ме срещне там, на двора,
дините в ръцете му да греят,
да ме завърти навръх простора
и да викна пак- да се засмея!...
Портата се звери- страшно синя.
Няма никой да ми я отвори.
А нозете ми, забити в тиня,
тежки са, налети са с олово.
Няма да ви видя вече, бабо…
Тишината не ми проговори.
Тръгвам си. Душата си оставям-
да ме чака. Тук и до гробовете ви.
Пък и вие чакайте ме, бабо.
Няма да се бавя. Ще си дойда.
Върнала цвета на орех, портата
тихичко зад мен ще се затвори.