автор: Shrike

Пропадане. Капки безвремие, концентрирани нощи и дни в безлсовесна агония. Неутронна материя. Пропадане. Хаотични движения в нищото. Мимикрия от безсилие. Извий тялото, ела в огъня. Хвърли нажежените въглени към небето. Толкова искам да видя звезди. Върни ми искрите, златните.
Защо реши, че в мълчание се умира по-леко? Червеното перо се сраства с болката. Единствено то има цвят. Близо е. Да го забия в сърцето? Напоено с кръв и желание, ще даде втори живот. Нали носим Бога у себе си, ще се наложи да мога. Имам нужда от птицата, само тя знае посоката. Защо не ми каза, че като напусна Едем хвърлям душата си в безпътна Вселена?

Очите ми са рубинени. С отблясък на минали полети. С отражения на лъскави червени пера. Пиши, моля те.

***
Сънувам те. Малкото зайче и липови спомени. Мънистата се разтичат в гротескно обичане. Въпросите в броеница, без отговор. Наистина те сънувам. Зайчета скачат и цъкат с езичета, млади, лишени от бремето да разбират. И по детски наивно ме питат „Още ли те обича?“

Импулси във вакуум... безмислено. Виковете ми заглъхват още на прага на гърлото. Червената птица сега носи други тела, друг грях ѝ тежи, друг Изток търсят очите ѝ. Аз имам само мечта, безмълвна надежда отвъд утрото. Моята птица е друга. Моята птица е жерав. Изпънал шия за полет въпреки нищото. Жерав е моята птица. Жерав.

Без теб.

***
Не се ли чудиш кои са моите три думи? Време е най-странната. Би ли ме отминал ако се върнеш с машина на времето?

Метаморфози. Косата ми бе синя в Едем. Тъмно синя, също както и твоята. Когато птицата ме понесе стана червена. Алено, в кръв. Сега, сега е зелена от надежда по теб.

Две платна, единствени, за да ми напомня малкият Буда, че винаги има път.

Нощем плетеш тънички паяжини. Само аз зная, че на тях свирят вълшебните паячета, немирни солисти със сребристи очи. Нежната песен събужда звездите и те ми говорят. Тези думи са най-сладките. Откакто пропадам не виждам звездите, но бих могла да ги чуя. Избери ме.