автор: Rodenavlotos

Дойдох на плажа да се срещна с теб,
но теб те нямаше и всичко бе различно.
Прескочих с мисъл облачния хребет
и поговорих с Господ много лично.

Пред мен се бе опънал хоризонтът,
ограничил ми битието без остатък.
А мислех някога: „Не е като на фронта-
едно прекрачване и вече си оттатък.”

Ей там, на кея, са строени всички кораби-
и флагманът, и цялата флотилия-
с очуканите в битки бордове,
познали и победи и примирия.

Поискам ли, веднага ще потегля
и не сама, а с цялата дружина,
но времето ми вече е разтеглено -
опъната до скъсване пружина.

Стоя вторачена в далечината,
но себе си не мога да намеря.
И питам се дали това не е чертата,
която Господ ми е драснал във тефтера?

Аз дълго съм живяла край морето.
Редовно слънцето изгрява и се скрива
и не е нужно да се тюхкаш от което,
че хоризонтът се открива и закрива.

Но ако срещнеш някого съдбовно
и този някой ти открадне слънцето,
а в пясъчния ти часовник
се изтъркули и последното ти зрънце,

изскача в теб един въпрос резонен
и търси своя отговор безспорен:
Когато ти изчезне хоризонтът,
какво да правиш всичките си кораби?