автор: yotovava

Не обвиних морето, че брега изпи
и ни залюшка със пиянски длани,
че екипажът е отчаян и не спи,
че страшно бе и още пό ще стане.

Върху мъжете висне пагуба и смърт,
въжетата са върви и окови,
защото ги поведох на война без път
и не е кредо чуждата любов.

Мъжете, на които вчера се опрях,
треперят вече като сухи листи.
под порива на вятъра. Дали е грях
безумството, или е нещо лишно

да вярвам още в пътеводната звезда,
да чувам Пенелопа, че ме вика.
И може би преди стократно съм грешал,
когато съм калявал в мен войника.

Пред мен мъжете тук са вече мъртъвци,
сърцата им от страх се вкаменяват.
А бурята е вълк – със нокти и резци
и по-безмилостно ни връхлетява,

и на фитил усуква ни, скимти, ръмжи.
И няма горе, долу, по средата.
Навсякъде от плъхове край нас гъмжи,
– небето е земя, земя водата –

застига ги най-страшната фъртуна
и те пищят, принудени да плуват:
– Отвъд чертата бряг не съществува!

И аз крещя – да надкрещя тайфуна.
– Все някога и ти ще отбушуваш!
Отвъд чертата смърт не съществува!