автор: Varion

Разомир лежеше със затворени очи. Под гърба си усещаше нещо напомнящо пясък, а някъде отзад се чуваше плискане на вода, като от вълни. Той бавно отвори очи и се взря във странното, болнаво лилаво на цвят небе над него...
Бавно се изправи и се огледа. Всичко наоколо бе леко изкривено и някак нереално. Чуваха се дрезгавите писъци на лешояди, но птици никъде не се виждаха. Слънцето бе безследно изчезнало зад дебела завеса от тъмни, сиви облаци. Черните скали близо до брега бяха начупени и с остри зъбери, а не заоблени, както би трябвало да бъдат под влиянието на приливите и отливите. Варваринът се пресегна за меча си и със задоволство установи, че си е на мястото. Той направи няколко крачки към тъмната вода, плискаща се по брега, но колкото повече се приближаваше, толкова по-неспокоен ставаше. Това място, каквото и да бе то, му се струваше някакси гротескно, като създадено от болно съзнание.
Когато погледнеше в една посока, пейзажа към който бе гледал до този момент се променяше, но Разомир можеше да долови това само с ъгълчетата на очите си. Единствените неща, които изглежда бяха неподлежащи на променливата натура на това място, бяха един горящ дворец близо до хоризонта и плажа, на който сега стоеше. Пламъците се простираха до небето и преливаха в подтискащите багри на небето. Варваринът коленичи до водата и загреба малко от нея. Той отскочи като ужилен докато плътната червена течност се стичаше между пръстите му. Това което бе помислил за тъмна вода, всъщност бе кръв. От внезапното му отстъпление той се спъна в нещо, но запази равновесие. Поглеждайки надолу той срещна празния поглед на ухилен череп, подаващ се изпод пясъка. Но това не бе пясък, а ситно смлени кости.
Варварската му кръв се разбунтува.
- Какво, по дяволите, е това място... Кой би посмял да направи подобно нещо? – Той тръсна глава и изрева от отвращение. Знаеше само, че трябва да намери път обратно към заледената планина и да завърши отмъщението на Грату. Но в какво се бе забъркал?
- Добре дошъл варварино! – мощен глас проехтя във въздуха.
Разомир диво се огледа за източника му, но човека очевидно не опитваше да се скрие. На скалите се бе изправила величествена фигура в ярка магьосническа роба. Варваринът застина, като разпозна лицето на човека пред него. Това бе същото лице, което той бе видял на човека на замръзналия трон. Дори и дрехите му бяха същите.
- Кой си ти проклетнико и къде си ме докарал? – Разомир вдигна меча си, но с периферното си зрение забеляза, че червения кристал на дръжката бе потъмнял. Това никога не се бе случвало преди, но сега нямаше време за размишления.
- Харесва ли ти? Това е моя свят. Сам си го създадох!
- Тогава аз какво правя тук?! – той се изплю в знак на отвръщение.
- За какво му е на лъва територия ако няма плячка, която да лови?
- Твърде смели думи за един замръзнал труп!
При споменаването на леда лицето на магьосника се изкриви в гримаса на омраза.
– Може би в реалния свят, но тук аз съм властелин. Аз съм узурпатора! Аз съм създателя! В моето собствено съзнание аз нямам равен по сила и могъщество! Когато проклетия трон ме прикова към себе си не ми остана друг избор, освен да избягам в собственото си съзнание за да оцелея. Но се справих и сега...
Разомир усети, че човека пред него вече говореше сам на себе си и той използва това моментно разконцентриране за своята атака. Мечът му се изстреля напред, стиснат от желязната десница, но магъосника бързо се окопити и разпери ръце. На няколко метра над земята се разтвориха дупки във въздуха и от тях се подадоха прозрачни влакна, изтъкани от червена светлина. Варваринът отскочи, за да не бъде хванат, но твърде късно разбра, че те не целяха да заловят него. Пипалата се впиха в пясъка и след броени секунди измъкнаха гротескните фигури на скелети, закачени на тях.
Горе на скалата магъосника ръкомахаше като кукловод, а армията му нарастваше и нови и нови фигури бяха закачани и измъквани от пясъка. Разомир замахна към влакната, придържащи най-близкото изчадие, но мечът му мина през тях без особен резултат. Това предизвика изблик на зловещ смях у магьосника.
- Казах ти, че тук си безсилен срещу мен, глупако! Но посрещни смъртта си както трябва, с оръжие в ръка!
Разомир изрева и се впусна напред. С голямо задоволство установи че скелетите поне бяха податливи на допира със стоманата на меча му. Съзнанието му се опразни от мислите за мястото на което бе попаднал или вероятните последици и остана само свирепата варварска жажда за битка. Противниците му бяха бавни, но за сметка на това ударите им не бяха лишени от мощ.
Битката се проточи. На мястото на всеки посечен скелет се издигаха два други. Тялото на варварина беше покрито с плитки, но многобройни рани, които бавно караха могъщите му мускули да потръпват в агония. Те горяха от умората, но погледа му бе все така непреклонен. Изведнъж усмихнатото лице на Грату изплува в съзнанието му. Спомени от тяхното детство нахлуха в главата му, последвани от спомени за битките преживяни заедно. Разомир не можеше да си позволи да завърши живота си в тази прокълната земя, и не можеше да остави ненавременната смърт на приятеля си безнаказана. Не и заради прищевките на този побъркан магъосник.
Дива усмивка проблясна на окървавените му устни и нов пламък заигра в очите му. Това бе посрещнато с нов изблик маниакален смях от страна на водача на изчадията, докато те заобикаляха варварина от всички страни. Разомир отметна глава назад и мощният му рев изкънтя, като въплъщение на гнева на поколения варварски племена. Скелетите замръзнаха а демоничните нишки, държащи тези най-близо до него, се разкъсаха. Той се нахвърли върху неподвижните си противници, но с периферното си зрение забеляза очите на магьосника да се разширяват от изненада. В следващия момент едно огромно туловище се приземи зад освирепелия варварин. Той се обърна и застана лице в лице с дракона. Чудовището замахна и разпиля няколко скелета с небрежна лекота. Разомир осъзна, че това бе същия дракон, който му се бе явил докато беше в безсъзнание и леденя гигант го носеше по коридорите на замръзналия замък.
- Какво си ти!? – магът изпищя, абсолютно забравил надменното си поведение. – Не съм те създавал! Какво търсиш тук в моя свят? – вниманието му бе съвсем погьлнато от новодошлото същество и затова армията му оставаше все така неподвижна.
Разомир бързо се възползва, изпотроши останалите си протовници и после се насочи към протестиращия маг на скалата. Той отбеляза че крехката психика на магьосника вероятно не бе издържала, когато събитията се изплъзнаха извън контрола му. Но защто този дракон му се бе притекъл на помощ, при това за втори път?
Огромното същество протегна шия и изрева. Варваринът се спря и усети прилив на нова сила в тялото си. Умората изчезна, а кристала на меча му заблестя отново. Той се изправи пред противника си и с немалко задоволство забеляза страха в очите му.
- Ти си виновен варварино! Ти го доведе тук! Как смееш!! Тук аз съм господар!!!
Разомир понечи да замахне, но нещо в погледа на магьосника го спря. Очите на човека вече не бяха пълни с омраза и лудост. Те бяха изцъклени в пълен ужас, присъщ на човек взиращ се в самата смърт. Лицето му бързо започна да се покрива със скреж. Той огледа ръцете си, които вече бяха побледнели и замръзнали. В следващия момент той се струполи безжизнен на земята. Светът се начупи като разбито стъкло и се свлече в бездната на нищото около Разомир, оставяйки само тъмнина.
**
Той отвори очи и рязко си пое дъх. Вече започваше да му омръзва, но сега Разомир отново бе в замръзналата зала и черният лед бе освободил само главата му. Той усети, че тялото му бе изтръпнало и премръзнало, и се запита колко ли време бе прекарал така. Замръзналата глава на магъосника спря търкалянето си в краката му. Той вдигна поглед и забеляза две фигури до обезглавеното тяло на трона. Едната разпозна като младежа, който бе видял да пропада в бездната на планината, докато древните пазители го атакуваха. Той прибираше меча си обратно в ножницата. Но, за разлика от преди, сега в очите на младежа се четеше празнота, но и упоритост. Сота впи поглед в Разомир. Желанието му да убива бе неприкрито.
Другата фигура стоеше гордо изправена, а тънките злобни устни бяха разтеглени в загадъчна усмивка. Лицето му имаше красиви но обезпокояващо свирепи черти, а телосложението му напомняше това на елф, въпреки че бе значително по-мускулесто. Кожата му бе бледо синкава, както и косата и гравираната му броня. Единствено един червен кристал ярко светеше на челото му. Разомир осъзна че той бе идентичен с този в меча му.